Автори
All
По месеци
April 2021
Всеки ден над 250 човека четат статиите ни. Благодарим Ви, че сте част от промяната и ни подкрепяте!
Можете да дарите тук |
Back to Blog
СВОБОДНИТЕ с Радостина Колева30/11/2020
Откъде дойде идеята за нестандартния cultinterview.com? Приятелка, живееща в Канада, ме попита: защо, след като така или иначе умея да пиша, не се заема сама със създаването на сайт. Така дойде Cultinterview.com точно преди 5 години. Разкошно място за изява на интересни хора. А най-свежото е, че на мен ми е изключително приятно да се срещам с хора, които сама съм си избрала. Виждам се с някого, пием кафе, говорим си, снимаме няколко кадъра и... е емоционално в повечето случаи. Има хора, които не са достигнали своята пълна популярност, но имат капацитета и миналото да разкажат интересни случки от живота или професията си. Трудно ли се плува в морето от думи и информация в днешно време? Струва ми се, че на хората им идва в повече цялата информация, която получават ежедневно, при това от всякакви медии - сериозни и не дотам. Затова и, влизайки в интернет, само правят “цък” и не си правят труда да видят какво стои зад това. Просто е важно да има лайк. А че някой вероятно е казал нещо важно...?! Явно не е от значение. Много бързо идва следващият пост, който носи съвсем различна информация. Не е приятно, когато се опитваш да правиш нещо докосващо, а то не достигне до никого. Кой е най-интересният човек, когото сте интервюирали? Любопитни хора да искаш. Но както всеки човек се събужда в различно настроение всеки ден, няма как да знаеш дали на въпросния днес ще му се говори, дали ще му се усмихва, дали ще иска изобщо да приеме насериозно срещата ни. Т.е. един гост може да изглежда добър събеседник, но не винаги се оказва такъв. Умните и талантливи хора са най-интересни. Не можеш да ме убедиш, че един глупав човек може така да те омае, че да не си проличи капацитетът му. Личи си. Всичко си личи, когато си се занимавал повече от 20 години с интервюта. Адски ми беше приятно да интервюирам Васил Бинев, върховен е и Васил Михайлов, актьорите Иван Стаменов, Христо Петков, Иван Бърнев, Димитър Баненкин, балетистът Ясен Вълчанов, а също и Даниел Вълчев, Мария Гроздева, лекоатлетката Мирела Демирева... Е, няма как всичките имена да бъдат изредени... А най-труднодостъпният? Когато някой се е съгласил, той вече не е труднодостъпен, защото вижда моята добронамереност. Усеща я. Няма смисъл от гледане отвисоко, защото е грозно и неприятно. Дори е потискащо. Има личности, които са ми отказвали - искали са пари за интервюто примерно. Но е имало и такива, които съм ги чакала с последователност, а не с натрапчивост, месеци наред. Когато знам, че ще ни се получи интервюто, не съм се отказвала. За да си избера някого, съм преценила вероятностите и рисковете. Какво мислите за свободата на словото в България? Какво ни е нужно, за да се изкачим по-нагоре от 111-тото място? При мен и Cultinterview.com има свобода. Защото няма кой да ми стои над главата и над мисленето. Друг е въпросът, че има неща, които няма смисъл да се казват. Или да се опитваш да убедиш някого в нещо? Безнадеждно е. А свободна ли е българската музика? Музиката сама по себе си е свобода. Създаването на песни има стълбица, има ред. Няма как някой да ти каже как се пише песен. Единствено се следва хармония, мелодията. Има правила, но малката поредица от тонова може така да се разбърка, че аз да напиша една песен, а ти - съвсем различна. Отдадох много години на музиката. Не съм се отказала, защото съм в нея от 8-годишна, но вече предпочитам песните, които създавам, да не ги пея аз, а да отиват при други изпълнители - популярни, нови. Не говоря само за музиката, но и за текстовете. Писали сте най-различни песни, стихове и интервюта... Кой стил чувствате най-близък до себе си? Не става дума за стил. Стилът си е мой навсякъде, а всичко това, колкото и да не ти се вярва, абсолютно винаги е вървяло едновременно. Тъкмо бях завършила музикалната паралелка в Добрич, когато правих интервюта за ”Добруджанска трибуна”, а след това - и за “Нова добруджанска трибуна”. След това учих в София и давах интервюта за списание “Ревю”, за списание “Грация”, за друи места... Виждаш, че наистина всичко вървеше заедно. Как да кажеш, че не е така, когато няма факти в обратна полза? :) Как бихте описали един свободен човек? А свободен народ? Държава? Какво за Вас е свободата? Виж как стоят нещата - един Лъв трудно възприема да му се дават акъли. В този смисъл той винаги е свободен. Не мога да усещам, че някой ме натиска, а аз да се опитвам да се чувствам възвишена и одухотворена. Някак си не мога. Обаче сега, когато се заех да рисувам тениски, а също и акварел, ето ти една нова свобода. Народът не е свободен. В момента е с вързани ръце заради... пандемията. Когато го отвържат, ще стане ясно. Над небето ще летят самолети. Сега не ги чуваме. Няма ги. А как искам да съм в един от тях скоро... Може би към Лисабон?! Днес, 30ти ноември cultinterview.com празнува своя 5ти рожден ден! 🎉 Пожелаваме на авторката още много вдъхновение, щастие и здраве. Keep inspiring! 🤗
2 Comments
Read More
Back to Blog
Истинската цена на свободата28/11/2020 Тук съм. Седя и си задавам въпроса „Каква е истинската цена на свободата?“ Какво е нещото, от което трябва да се лиша, за да си заслужа така желаната от мен свобода, която в днешно време сякаш е просто един мираж, един недостижим копнеж?
Напоследък все по-често започват да се появяват хора, които като истински борци воюват за общото благо, за доброто на целия народ. Те привличат последователи, организират събития и акции, кампании... Събират средства, за да направят добро на всички нас. И ние участваме. Купуваме си свобода – свободата да не си зависим от системата, свободата да си мислиш, че си значим, свобода на словото. Какъв по-сигурен начин да си осигуриш независимост от това да си я купиш? Какъв по-сигурен начин да си осигуриш свобода от това да направиш дарение за всички тези каузи на съвременни будители? Не бъдете стиснати! Байганьовците също са хора. Та те също искат свобода. Има пари – има свобода, няма пари – няма свобода. И следвайки този принцип, се чувствам като агне в дисаги… Защо ни е тогава да вървим по пътища, осеяни с препятствия? Защо трябва да имам амбиции и мечти, като лесно мога да си купя мечтаното? Дали ние, младите, ще бъдем истински успели хора в бъдеще, ако постигаме целите си не с усилия, а с чакане всичко да ни се даде на тепсия или за пари? Моят отговор е категорично НЕ! Истинската цена на свободата е това да се бориш. Истинската цена е в това всички заедно да положим усилия, които да не се въртят около черни пари. Защото свободата е безценна. Може би и тогава ще станем част от европейското общество, ще сме най-после европейци „до там” (по Алеко Константинов)…
Back to Blog
Мнението на един учител за онлайн обучението24/11/2020 Живеем в смутни времена. Няма област от нашия живот, която да не е засегната от
настоящата пандемия. Това касае и образованието – една вечно деликатна тема за нашето общество. През март месец тази година за първи път се сблъскахме с феномена онлайн обучение. В началото нито директори, нито учители, нито ученици, нито родители бяха сигурни как ще се случат нещата и какво развитие ще имат. И все пак и това мина, както се казва. Оказа се, че дистанционното обучение има своите предимства и недостатъци. Може би в състоянието на епидемия беше единственият възможен начин за преподаване, но в никакъв случай не бе лек. От дълги години се говори как онлайн обучението ще замени реалното преподаване в класната стая и все си мислехме, че това време е далече. Обикновено промените идват бързо, ненадейно и не когато сме ги планирали. Дистанционното обучение не беше планирано. То беше наложено изведнъж. С настъпването на новата учебна 2020/2021 г. много мои колеги включително и аз се надявахме онлайн обучението да ни подмине. Смятаме, че контактът с децата в училище е незаменим. Най-полезни сме сред тях и само по този начин може да се осъществи образователно-възпитателния процес пълноценно. Не че не се справихме „и по другия начин“, но възприемаме за най-полезна ролята на учителя сред учениците му. Децата също имат нужда да прекарват време в училище със съученци и учители. В училищната среда могат да се зародят приятелства, отношения, приятни моменти и спомени. Изолацията ни прави асоциални и забравяме как да общуваме. Живеем във време, когато сме забравили удоволствието от реалното общуване и сме го заменили с виртуално още от невръстна възраст. В интернет през последните седмици се тиражира мнението, че около 70-80% от българските учители желаят преминаване изцяло към онлайн обучение. Коментарите под подобни статии в повечето случаи не подкрепят тази теза, което ме радва. Дълбоко се съмнявам, че тези проценти кореспондират с реалността. Всеки учител знае, че успех се постига най-добре в личен контакт с децата. Ако само разчитаме на онлайн преподаването, на какви кадри още очакваме да се радваме след време? Представете си един лекар завършил дистанционно. Ще искате ли да бъдете лекуван от такъв човек? Зная, че ще има и опоненти на моята теза и може би това ще са хора изплашени от черната статистика, която слушаме по новините, но доколко тя е действителна? Новините се диктуват от политическата конюнктура, а знаем, че тя обича да си играе със страха на хората, защото така се управлява по-лесно масата. А на мен лично сегашната ситуация ми се струва като по сюжет на Оруел. Не мислите ли? А повечето от нас знаят как завършва книгата „1984“ от този автор.
Back to Blog
Бялата лястовица на българина12/11/2020 или постдесетоноемврийски размишленияот Диана Андроваредактор в speechange Какво полезно може да направи човек в тези бунтовни времена, освен да седне и да си припомни прецедентите, които светът (а в конкретния случай - държавата) познава!? От няколко дни във всяка свободна минута чета Стратиев. Защото в него откривам своите мисли. За които (надявам се – все още) не ми стигат думи да изразя. Чета го аз този приятел, разположила се на покрива на блока си. От време на време вдигам глава. Гледам Балкана. Моя Балкан. И моя град. И си давам сметка колко силно ги обичам. Мисля си, нищо не е в състояние да ме отдели от тях – нито държавните неуредици, нито все по-нарастраващата простотия сред обществото. Междувременно си представям как, в един утопичен свят, отново чета същите тия думи, писани 30, та и повече дори години преди настоящия момент. В този въображаем свят аз чета и не мога да повярвам как е възможно, как е било възможно, да съществува такава реалност. Казвам си "Невероятно! Колко силно и обединено общество! Какъв народ! Какво желание, каква воля, какви усилия! Минали са едва 30 години, а от онзи ужасяващ Преход няма и бегла следа. Уау! Ама УАУ!" После отново вдигам глава. И химерите на постигнатото непостижимо или непостигнатото постижимо (а може и да е непостижимо, коя съм аз, че да се произнасям) рухват. И си оставам с тъпата болка, загнездила се някъде в гърдите. И с надеждата, че след още 30 години някой ще седи на покрива на блока си, ще чете същите тези думи, които аз чета, и ще мисли това, което и аз - в своите въжделения. Ама наистина. Не само в представите си. Обаче съм реалист с песимистични наклонности. И ми става все по-трудно да вярвам. И се опитвам да се боря с мисълта, че наистина е по-добре да й спуснем кепенците на тая държава. Гледам града, Балкана и си мисля как само на 150 километра от мен цяло лято протестираха едни хора. А наследниците им, макар и малобройни, продължават и сега. Без да знаят за какво. Съжалявам! Знаят си. Ама замислят ли се, че ако постигнат своето, ще се върнем 30 (или 24) години назад? Ако изобщо сме изминавали времево разстояние някакакво. А по всичко личи, че не сме. Къде, тогава, ще се връщаме? И къде отиваме? Осъзнават ли какво всъщност ще се случи, ако желанието им се изпълни? Какво ще последва? Аз знам, аз знам. Нека кажа! От небето ще падне някакво ултра харизматично създание, което, с цялата отзивчивост и благородност на света, ще ни ориентира какво точно да направим, та белким най-накрая "се оправим". Прощавайте отново! Забравих. То ние и това не щем. Трябва ни на нас една вълшебна пръчка. Ама, простете, изпуснала съм преиздаването на тълковния речник, та не знаех, че новото й наименование е "оставка". Грешката си е моя, проблемът - също. Вече свикнахте да ме извинявате по най-различни причини. Пък и не е нужно да ме извинявате, имате си правителство и covid на главата. Исках само да кажа, че и на мен ми се загнезди в съзнанието Стратиевата теория на дърводелеца. По-добре да не бях чела. Добре правят нечетящите. За какво им е да се тормозят с чужди проблеми!? Четеш, четеш, мислиш, пишеш, пък стигнеш до някой подобен въпрос: „Защо пиша това върху мокър от сълзи лист?“. Вероятно причината е във факта, че след пет години се виждам като учител. А такива перспективи имам, защото искам да променям. Ама сега точно се чудя колко ли българи в тия трийсет години са имали абсолютно същото желание. И на колко от тях (не) се е получило. Вдигам глава за пореден път – няма дъги, няма бели лястовици. Май предпочитам да не зная.
Back to Blog
Подай ръка и подари усмивка9/11/2020 от Мария Тоневаавтор и главен редактор в speechange Статия за доброволческата дейност, Интеракт и желанието да правиш добро.
Доброволческата дейност е широко разпространена в целия свят. Дали като част от неправителствена организация или като човек с лична цел, доброволецът по свое желание се занимава с алтруистична дейност, свързана с подобряването на качеството на живота на човека. Доброволец е всеки, който без да очаква заплащане, развива своите умения, докато помага на себе си, останалите и света. Една такава организация, свързана с доброволческа дейност е Интеракт. Интеракт е програма на Ротари Интернешънъл за младежи на възраст между 12 и 18 години. Интеракт клубовете са спонсорирани от индивидуални Ротари клубове, осигуряващи им подкрепа и насоки, но са самоуправляващи се и самоиздържащи се. Главните цели на Интеракт клубовете са, както помощ на обществото, която се осъществява чрез многобройните проекти на всеки клуб, така и изграждане на бъдещи лидери от членовете на клуба. Запознаваме се с Дуйгу Месут Ибрам, на 18г., ученичка в ЕГ,,Христо Ботев’’ гр. Кърджали. Постът и в Интеракт клуб град Кърджали е президент. Описва се като точно такава , каквато иска да бъде: темпераментна; на моменти наивна; обичаща всички хубави неща; раздаваща се за хората. Дуйгу много обича да помага на нуждаещите се, а когато го прави се чувства много добре и в хармония със себе си. „Президент съм на Интеракт в Кърджали, защото акциите които провеждаме в клуба ме правят щастлива, радостта в очите на хората ме изпълва и щастито е по-осезаемо. Дуйгу споделя, че е член на Интеракт от 8ми клас. Преди да стане президент, в една от ротарианските и години е била Ковчежник- Отговаряла за събирането и разпределянето на финансите. Следващата година- Вицепрезидент, който работи като президент при отсъствие на такъв и се занимава с второстепенни задачи в управлението на клуба. Тази ротарианска година, тя е Президент (Президентът е най-висш член на клуба. Ръководи и отговаря за цялостната дейност на клуба.) Първата акция на Интеракт клуб Кърджали за тази година беше през месец октомври (Чист и зелен Кърджали).“Изпълнихме успешно проекта и разчистихме района около язовирната стена, събрахме 116 чувала с боклуци.“ – споделя Дуйгу. Следващата акция беше на 31.10 (Хелоуин). По традиция, всяка година, Интеракт клуб Кърджали организират благотворително парти и събраните средства даряват на хора в нужда. „Това парти можем да го наречем най-успешното от всички, които сме организирали до този момент. Благодарение на всички, които бяха съпричастни успяхме да съберем 2300лв за Васил- 6 годишно, усмихнато и слънчево дете, страдащо от Медулобластом (злокачествен тумор на малкия мозък)“ – казва президентът на Интеракт клуб Кърджали. Следващата акция, за месец ноември, е нахранване на бездомните животни в Кърджали. Също така, в най-скоро време от Интеракт клуб Кърджали ще поставят метално сърце за събиране на капачки. Акцията им за месец декември е Купи и Дари- събиране на дълготрайни продукти за семейства в неравностойно положение. Екипът на Дуйгу се състои от 20 човека. „Всички са много отговорни и готови във всеки момент да помогнат с каквото могат.“- споделя тя. Бордът и се състои от Вицепрезидент, Секретар, Ковчежник и Церемониалмайстор. Всеки който е между 12-18 години може да бъде член на Интеракт, важно е да има желание да бъде в полза на обществото да може да работи в екип. Всеки кандидат има изпитателен срок от 3 последователни срещи и една акция, след това членовете гласуват дали са за или против приемането на кандидата в клуба. „За мен Интеракт е съчетание между полезното и приятното. Чувствам се полезна като помагам на хората, които имат нужда и в същото време ми харесва да съм сред хора с моето мислене и амбиции“ – споделя Онай Кахраман – член на Интеракт клуб Кърдажли. Александра Бодурова, също част от екипа на Дуйгу, казва: За мен Интеракт е една изключително голяма възможност за развитие, както на лидерските качества, така и за развитие на мрежа от приятели от местни и международни клубове. Участвам в клуба, защото в него съм заобиколена от хора, изпълнени с желание за добро. „Интеракт е доброволческа, хуманитарна и неправителствена организация. Всеки който има желание да помогне по време на акция добре дошъл без значение на каква възраст е.“ – разказва Дуйгу. Преди всяка акция Интеракт клуб Кърджали има споделено събитие в Инстаграм (interactkardzhali) и Фейсбук (Interact Club Kardzhali). “Нужно е само желание и време.” – обобщава тя. Завършваме нашата статия с едно послание от Дуйгу кум всички читатели: Подай ръка и подари усмивка. Нека да върнем надеждата в човешката доброта и съпричастност. Вярвам, че комуникативността се осъществява по- приятно с усмивка на лице. Благотворителността е явление, познато на Земята, откакто човечеството съществува. Заложено е у човека да помага и са бъде състрадателен . Вярвам, че можем да направим света по- хармонично място, като променяме мислите и действията си.“
Back to Blog
Висотата на висшето образование в България18/10/2020 един различен поглед върху висшето образованието на един кандидат-студент
Колко високо е висшето образование в България? Колко е дълбока пропастта между професор и студент? А между обучаващия се и учебния план? Защо ако останеш в България и продължиш висшето си образование ще си „луд“, „без реализация“ или „с изгубени 4 години“? Защо няма нито една консултантска агенция за образование в България, а агенциите за образование в чужбина се увеличават всяка година? Много по-лесно и достъпно сякаш стана да потърсиш информация за университет в чужбина, отколкото да се ровиш в създадените от преди над 10 години сайтове на нашите висши учебни заведения. Защо при прием в чуждестранни университети гледат извънкласните ти дейности и постижения, докато при нас най-важното нещо са кандидатстудентските изпити и дипломата ти за средно образование? Едва ли не, за да те приемат успешно в елитен български университет, трябва да изключиш почти всички извънкласни дейности и да се фокусираш главно върху ДЗИ-тата и КСК. Защо, защо, защо? Защо никой не иска да запази увеличаващия се всяка година брой студенти, които продължават образованието си в чужбина? Или поне никой не прави промяна. За всички сякаш това е нещо напълно нормално и дори не си и мислят за промяна. Някои от сградите и общежитията в българските университети не са ремонтирани или реновирани от създаването им. Програмите в някои специалности не са обновявани и се губи мотивацията на студентите. Пълните стипендии са нещо нечувано и невиждано. Защо не се влагат достатъчно финанси във висшето образование? Как е възможно във Финландия, Дания или Шотландия обучението за всички специалности да е безплатно, а тук само някои застрашени специалности като педагогика и математика са лишени от семестриални такси. Сега все повече и повече се замислям защо голяма част от студентите избират пътя в чужбина. И моята мечта до преди няколко месеца беше същата. Но се замислих, че за да направиш каквато и да е промяна, трябва да започнеш от себе си. Трябва да започнеш от тук. От България. Ако заедно не се обединим и не направим промяната, няма кой да ни я даде на готово. Висшето образование в България има още стъпала за изкачване в световните класации и ранг-листи. От запълване на пропастта между професор и студент, промяна на учебните програми и модули, до реклама на заведенията и по-висока информираност на кандидат-студентите. Да, дори и реклама. Уебсайтовете на някои висши училища не се обновяват редовно, а да не говорим за социалните мрежи. Живеем в 21. век, но висшето ни образование сякаш се е спряло в 20ти век. А за теб колко високо е висшето образование в България?
Back to Blog
Всички имаме истории, които бихме искали да разкажем, истории, които може би имат потенциала да променят живота на някого или пък, кой знае, навярно дори светa! Може би сме преживели нещо или сме срещнали някого, който ни е вдъхновил, който, така да се каже, ни е “върнал вярата в хората”, който искаме да покажем на всички, човек, за когото сме убедени, че е добър ролеви модел за останалите хора, ала в същото време човек, за когото големите медии никога не са разказвали и навярно никога няма да разкажат. Разбира се, в живота не всичко е цветя и рози и понякога се случва така че ставаме свидетели на нещо, от което сме меко казано разочаровани. Нещо, от което искаме да крещим, да плачем, да се ядосваме, нещо, което е аморално и неправилно спрямо обществото… нещо, което знаем, че медиите няма да отразят. Затова искаме да го отразим ние. Искаме да покажем този човек или това събитие, които са ни огорчили, да се възпротиим, да покажем, че няма да мълчим срещу неправдите! И докато това е наистина страхотно, понякога може би се случва така, че нямаме платформа, в която да го кажем. Няма кой да ни чуе, няма кой да сподели това, което сме казали, няма кой да ни послуша. И докато си мислим как ще покажем този човек, чиято история може да промении нечий живот, а за медиите е незначителна, или този човек, който върши неща, с които ние не сме съгласни, след като се намеси нашия “разсъдък” (а той сякаш се меси навсякъде и винаги с най-неправилните разсъждения) ние вече започваме да разсъждаваме “трезво” и сигурно си казваме “Добре де, но аз не съм журналист! Аз нямам уменията на журналист, нямам образованието, не съм квалифициран…” И тук се намества гражданската журналистика. Какво обаче е “гражданска журналистика”? В България все още не много хора знаят за този термин, затова ще си позволя да го обясня с помощта на един цитат от американската журналистка Кортни Радш, която описва термина "като алтернативна и активистка форма на новини. Събиране и докладване, функциониращо извън масовите медийни институции, често като отговор на пропуски в професионалната журналистическа област, което използва подобни журналистически практики, но е задвижвано от различни цели и идеали и разчита на алтернативни източници на легитимност отколкото традиционната или масовата журналистика.” С по-прости думи, всеки човек може да бъде създател и разпространител на новини, без да има журналистическо образование. Разбира се, на много хора това може да им се струва като нещо ненужно, дори и опасно, ако нечии интереси се замесят с материалите, които са достъпни за всички ни. И нима наистина това е реално съществуващ риск, то тогава това не би било гражданска журналистика, тъй като тя се бори именно с този проблем, станал сякаш навик на по-масовите ни новинарски източници. История. В САЩ, идеята за гражданската журналистика навлиза края на миналия век, но опитите за интегрирането й не са особено успешни и към началото на новото хилядолетие, терминът сякаш съвсем замира. Въпреки това обаче, с помощта на новите технологии, гражданската журналистика оживява и в момента може да се каже, че е в разцвета си. За основоположник на гражданската журналистика се счита производителят на дрехи Ейбрахам Запрудер, който заснема със съвсем обикновена камера убийството на Джон Ф. Кенеди. Записът му и досега се счита за най-пълното видео на убийството на президента, по-пълно дори и от тези на масовите медии по онова време. След него, има още една огромна вълна от граждански журналисти и блогъри, които изказват своите мнения по различни въпроси, както и показват недоволството си по всякакви теми - от ежедневни събития та чак до различни политически решения. Един от тези журналисти е Уейл Абас - арабин, роден през 1974 г., който заснема няколко видеа, в които представители на органите на реда в Египет пребиват жени. Мъжът ги качва в своя блог си Misr Digital (Egyptian Awareness) и именно тази негова намеса довежда до затварянето на тези полицаи в затвора. Въпреки геройството му обаче, върху Абас бива оказван натиск от страна на правителството на Египет (бил е арестуван няколко пъти), както и краткосрочното закриване на някoи от акаунтите му в социалните медии, включително YouTube и Facebook. (оттогава тези профили са възстановени ) Примери за гражданска журналистика в България
У нас също има множество примери за гражданска журналистика, въпреки че това название все още да не е съвсем навлезнало. Един съвсем скорошен пример, който буквално взриви социалните медии и българските им потребители, е видеоклипът с насилие над ЛГБТИ младежите в Пловдив. И наистина, макар може би на пръв поглед да не можем да наречем това кратко видео “журналистика”, то извършва две изключително важни задачи - първо, то разказва история и второ - изказва позиция. Именно защото това клипче, както и снимките на пострадалите младежи, достигнаха до толкова много потребители в социалните медии, те станаха толкова нашумяла тема и стигнаха до “истинските” медии. За сравнение, ако никой не бе записал това клипче, най-вероятно тази история в Пловдив щеше да достигне от уста на уста до някаква бройка хора, но те едва ли щяха да бъдат такова мнозинство и едва ли проблемът щеше да достигне до големите телевизии, за да е информирано цялото българско население за тях. Всъщност примери за гражданска журналистика има навсякъде около нас и всеки ден се добавят нови такива, основно в социалните медии като Facebook и Instagram, но освен тях има и някои по-официални медии като uspelite.bg, sCool Media и, разбира се, speechange! :) Как мога да стана граждански журналист? Може би “граждански журналист” звучи много формално. Истината е, че за да се наречете “граждански журналист” е достатъчно, когато видите нещо, което ви дразни или ви харесва, да извадите телефона си, да снимате или да напишете (или и двете) и да го публикувате във Facebook или Instagram или някоя друга медия. Наистина, това е напълно достатъчно и, въпреки че едва ли ще станете много известни чрез постовете си, ще направите нещо, което една голяма част от обществото ни все още не прави - ще споделите история, която по една или друга причина е важна за вас. Защото всяка история, независимо колко привидно незначителна, е интересна и заслужава да бъде разказана! А действително има много хора, които, макар да не виждате, със сигурност ще докоснете чрез историята си! Една международна платформа, към която можете да допринесете с вашите знания и истории е Global Voices. Global Voices е уеб сайт за новини от различни държави, които рядко намират пътя си към така наречените “големи” медии. Едно изискване там обаче е да знаете английски, както и да имате някакъв опит с писането на блогове или подобни публикации. В България пък, съществува рубриката на БТВ “Аз, репортерът”, където всеки може да споделя снимки или видео клипове на различни неща, които го вълнуват. А, местата, за които не се изисква нищо друго освен качествена история, както споменах, са Facebook и Instagram. Затова не се притеснявайте да говорите за нещата, които ви вълнуват и повярвайте ни - има кой да ви чуе!
Back to Blog
На 15 септември тази година, с маски и дезинфектанти, учениците в България
прекрачиха прага на училище, знаейки че тази година ще бъде малко по-различна. Извънредната епидемична обстановка навлезе и в класните стаи. Деца, родители и учители трябваше да се научат да живеят и работят ръка до ръка със спазването на мерките. Всички, от сферата на образованието, се изправиха пред Корона вируса с ясната цел, че училище ще има и то ще е присъствено. За училище, вируса и мотивацията, ви срещаме с Георги Тонев. Работел като журналист в Телевизия Стара Загораи като кореспондент в областта на спорта и на някои от националните телевизии, сега той е учител по руски език в Средно училище „Максим Горки“ в гр. Стара Загора. Любител на спорта, хубавите филми и книгите, г-н Тонев споделя своето мнение и личен в опит в едно интервю за настоящата учебна година, мнението на ученциите за COVID-19, дистанционното обучение и мотивацията в училище. Какво мислите за настоящата учебна година? Ще бъде ли като изминалите, или ще бъде много по-различна от това, което е било до момента? Със сигурност е доста по-различна, но не само учебната година. Може би ни предстоят и различни години, които ще променят досегашните ни житейски навици, заради пандемията от COVID-19 и психозата около нея. По-различна и като мерки, налагани в училище. Надявам се, че няма да излезем в дистанционна форма на обучение, както в края на миналата учебна година, защото, като учител смятам, че освен образователна училището има и важна възпитателна функция. Училището трябва да бъде място, където не просто децата натрупват сбор от информация, а да успеят да формират ценности, нагласи на поведение и умения, които ще им помогнат за по-лесна бъдеща социализация в обществото. Така че възпитателната функция на училището не трябва да се пренебрегва, въпреки че се. В последните години има тенденция да се говори все повече за това. Дори и сегашният министър на образованието коментира възможността да се въведе и оценка за поведение, нещо, което е имало преди 30 години. Аз съм “за” да се въведе такава оценка, за да може децата да имат стимул да проявяват повече уважение към институцията училище, към своите учители и съученици. Какво е мнението на учениците относно ситуацията? Още ли идват в училище с желание или има страх и притеснение във връзка с мерките, свързани с COVID- 19? Аз, като класен ръководител на ученици в 7 клас, трябваше в неформални разговори да разбера какво мислят родителите за тази ситуация, защото мнението на децата в такава възраст се формира и от мнението на родителите. Една част от родителите са притеснени, а друга игнорират опасността. Трябва да се намери баланс между спазването на всички задължителни мерки и това да не стресираме децата излишно. На този етап аз не виждам притеснение сред децата. До колкото е възможно се опитваме да спазваме мерките, що се отнася до носенето на маски. Ако говорим за пълна изолация между учениците в различните класове, то това е почти невъзможно. Няма как да кажеш на едно дете “ти в шести клас бе приятел с някого от съседен клас, а сега изведнъж няма да си общуваш с него, защото има вирус, от който може да се разболееш”. Специално това, което аз казах на децата от моя клас, беше, ако общуват с деца от другите класове, да не го правят в коридорите и затворените помещения на училището, а на двора. Преди малко говорихте за дистанционното обучение. До колкото разбрах вашето мнение е, основната функция на училището се е загубила по време на месеците, в които учихме дистанционно. По-скоро Вие смятате, че то е било неуспешно, отколкото успешно? Дистанционното обучение, също има свои предимства. Ако едно дете боледува, дистанционното обучение му дава възможност да не се изключва от самия образователен процес. Знаем, ако един ученик боледува единственото нещо, което прави е да звъни на най-добрия си приятел от класа, за да разбере горе-долу какви уроци се взимат и да пише евентуално домашни. В този период той не може да бъде изпитван, изостава с ритмичността на оценяване. Така че, в това отношение дистанционното обучение си има плюсове, но е много специфично и не може да се правят обобщения. Всеки отделен предмет е коренно различен. Например, като преподавател по чужд език, има някои упражнения, за които дистанционната форма на обучение е плюс. Упражнения като слушане с разбиране по-лесно се правят в дистанционна форма отколкото в класната стая. В училище заради по-шумната среда може някое дете да не чуе всичко от аудиозаписа или учителят, който прочита текста, а когато си е вкъщи с тонколоните или със слушалките, има предимство. Концентрацията на учениците е на по-добро ниво, именно заради това, че няма страничен шум и дефакто ти си сам и можеш да се съсредоточиш. Но загубата на социалната функция, на възпитателната функция е много голяма. Всъщност изобщо няма как да се осъществява такава функция. Все пак училището трябва да бъде място, на което децата да общуват помежду си, да обменят идеи, да разказват за своите хобита и интереси. Здравословно е децата да ходят на училище, защото здравето не е само физическо, а е и психическо. Стоейки цял ден пред компютъра учениците рискуват наистина да нарушат и психическото си здраве. В днешно време сякаш учениците ходят с много по-малко желание на училище. На какво се дължи това според Вас? Причините са много. Говорим за България, разбира се, защото има страни, в които учениците ходят с много голямо желание на училище. Тук отново може би трябва да разделим децата и на различните етапи на обучение. Според мен децата в начален и прогимназиален етап в по-голямата си част ходят с желание на училище, защото те имат много приятели и съученици и от другите класове. Всъщност много деца идват на училище с желание и заради възможността да си общуват с останалите деца. По-важно е може би да си зададем въпроса, защо голяма част от учениците в гимназиален етап смятат, че това е губене на време, че ходенето на училище няма да има никакъв принос в реализацията им. Водил съм такива откровени разговори с учениците, те имат своите аргументи, които ние възрастните, за съжаление, не винаги може да оборим. Тяхната теза, че образованието не е от такова значение се защитава с реални примери в нашата държава. Децата ми изброиха много имена на финансово успели българи, които не са прочели и една книга през живота си. В България няма сериозно диференциране на заплащането между квалифициран и неквалифициран труд и децата виждат това. Така че разликата между един висшист, като заплащане и един човек, който няма висше образование, е почти минимална, а в някои случаи е и в полза на неквалифицирания труд. Така че, когато започне да се цени, като заплащане квалифицираният труд и децата ще започнат да се отнасят по-отговорно към собственото си образование. Има държави, в които разликата между квалифицирания и неквалифицирания труд, е не 100-200 лева, както в България, а е в пъти. От там донякъде идва и тази незаинтересованост от учениците, защото не смятат, че усилията, които биха положили в училище, ще им помогнат за по-добра реализация. Всъщност много малка част от учениците вярват, че училището има способността да развие техния потенциал. Може би това е и друга основана причина за това, че учениците не намират голям смисъл от образованието си? Процесът е двупосочен. Няма как да развиеш потенциала на някого, ако той самият не го иска, това е първото. Тук, разбира се, много зависи и от таланта на самия учител, дали ще подбере правилните падагогически похвати, ще намери ли общ език с децата. Има го този момент, че училището не винаги успява да открие конкретния талант на даден ученик. В световната история има толкова много примери, в които в последствие гениални художници и музиканти, не са били оценени в училище. Един Марк Шагал е имал тройка по изобразително изкуство, като ученик във Витебск (Беларус), а сега неговите картини струват милиони и е един от най-известните художници в света. Най- лесно е да намериш извинение, като обвиниш учителя си в неправилна преценка, съучениците си, че са ти пречили по време на контролна работа или да хвърлиш вината в непонятния и неинтересен учебник. В живота ще успеят тези, които се справят с трудностите въпреки обстоятелствата.
Back to Blog
Един различен поглед към Съединението11/9/2020 от Елина СпасоваАвтор и welcome specialist в speechange Има дни, в които се чувствам истински разочарована от това, което се случва около мен и около всички нас напоследък. Пропаганда, олигархия, война за власт и успешни манипулации на истината обхващат голям аспект от живота ни. Понякога проявяваме чист непукизъм към това, заради забързаното си ежедневие, а все по-често случващото се около нас се превръща в неизменна чaст от рутината.
Тук идва моментът да Ви кажа СТОП. Спрете за момент, пуснете си телевизора и изгледайте внимателно няколко емисии новини. На пръв поглед сигурно ще си помислите, че в тях няма нищо нередно. Събитията са подредени еднотипно, богато илюстрирани, сензациите са „само в нашата медия“, „специално за нашите зрители“, само тук. В някои електронни източници емисиите си приличат, внушенията и коментарите са напълно идентични. И доста различни от публикуваните в други информационни източници. Плурализъм, ще кажете, свобода на словото… Тук обаче аз ще Ви кажа, че грешите. Защото ако нямаше нищо нередно и ако събитията се отразяваха обективно, най-вероятно нашата мила майка България нямаше да достигне срамното 111-то място в онази класация. Защото за нас, „българите юнаци“, много неща остават или се поставят извън полезрението ни. Защото според някого, абсолютната истина не трябва да излиза на показ. И това не бива да се случва, само защото въпросният някой ще загуби твърдия си контрол и влиянието си в обществото и в нашата държава. Много често тези, които са живели по времето на комунизма, не вярват, че ние- младите хора, може да променим ситуацията в България. Те казват, че е крайно време да приемем този „политически стандарт“. Но защо? Защо да робуваме на условности от миналото? Защо да приемаме нещо, което не съвпада с нашите виждания? Може би, защото дълго време „децата на социализма“ са живели в този строг режим, който е ограничавал правото им на избор и е променил мисленето им и ценностните им представи. Може би защото „по бай Тошово време“ е трябвало да бъдеш смирен вместо борбен. Или защото тоталитаризмът и авторитаризмът предопределят почитането на великите „божества“, които царуват над съгражданите си. Това съществува и до днес. Преди продължава да е новото сега. Това е един безкраен мост, по който всички ние вървим. Но налага ли се да си играем със съединението на преди и сега? Какво става с нас днес, в момента, тази секунда? Ако не променим нещо СЕГА, ако не напишем онзи пост, ако не изкажем така дълго задържанаото в себе си мнение, то тогава ще си останем с грешните очаквания, че промяната ще дойде сама. Нека говорим открито, нека не позволяваме някой „по-висш“ от нас да ни казва как трябва да мислим и какво трябва да мислим. Нека загърбим времевия парадокс и да се променим СЕГА. Най-вероятно тогава ще бъдем чути. Най-вероятно тогава и представите ни за политическо минало и политическо бъдеще ще се пречупят. Ако говорим, пишем, разсъждаваме и не се страхуваме да казваме истината, мостът ще се разруши. И ще осъзнаем, че ние сме заедно, защото „Съединението прави силата“.
Back to Blog
Сега с безплатна д(оставка)!Коментар на Васил Василевосновател и ръководител на speechange
Затова от днес, чрез speechange можеш да поръчаш дори и свободата на словото до входната ти врата! Няма нужда да четеш книги, да протестираш, да имаш лично мнение, да се социализираш и тем подобни ... всичко става с два клика.. щрак, щрак и си свободен! Какво по-хубаво от това? Купуваш веднъж и можеш да говориш каквото искаш и където поискаш! Най-сетне няма да се притесняваш от това, какво ще кажат другите.. ее измислихме го.
Скоро ще добавим и още продукти като:
Количествата са ограничени, така че побързай, за да се освободиш преди всички останали! Интересът е голям, а и знаем какво става с бизнесите и д(оставките) в днешно време.. днес сме тук, но за утре не е сигурно.
Back to Blog
Честит празник!6/9/2020 На 6 септември 2020г. се навършват 135 години от Съединението на Княжество България с Източна Румелия. В нощта на 5 срещу 6 септември, стотици въорежени хора, начело с Данаил Николаев, от град Съединение (тогавашният град Голямо Конаре) се отправят към Пловдив. Извършен е военен преврат, чрез установен контрол над града и назначаване на ново временно правителство начело с Георги Странски. Съединението е подкрепено от княз Александър 1 и е признато международно на 24 март 1886г., чрез т.н. Топханенски акт. Така вече, Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент и армия.
Освен ден на град Пловдив, датата 6 септември е и Национален празник на България. Денят на съединението е ден за поклон, спомен за миналото и размисли за бъдещето. Денят на съединението не е просто празник, на който просто поставяме букети на паметниците и публикуваме в социалните мрежи, картинки изтеглени от интернет. 6 септември е денят, в който една разделена нация, един разделен народ се събира отново, за да продължи пътя си заедно, по-силен от всякога. Макар съпротивата на Русия, Съединението получава признанието, което е така силно и желано от народа. Като народ, ние трябва да направим всичко по силите си, за да запазим българското у нас, да го съхраним и предадем на тези след нас. Защото няма нищо по-смислено и важно от това да помним и ценим историята, да извличаме поуката от нея и да разказваме научения урок на останалите. Историята е миналото, но и бъдещето. След 1 секунда, нашите действия, нашите мисли ще са минало. И зависи от нас самите, дали това минало ще се помни или не. От нас зависи дали делата ни ще се превърнат в историята, направила България по-добро място или не. Всичко зависи от нас. Да научим историята, да я запомним, да извлечем важното от нея, да го съхраним в душите си и да я предадем. Нека помним историята, нека я учим, за да направим страната ни едно по-добро място за живеене. Бъдещето е пред нас, то зависи от нас. Ние сме бъдещето. И ако Ви попитат какъв ден е днес, не казвайте просто "Денят на Съединението". Кажете днес е празник - за миналото, настоящето и бъдещето.
Back to Blog
от Мария Сомлеваръководител и помощник за организиране на събития в speechange Всъщност, заглавието е лъжливо. Да, “страната на свободното слово” действително е била на първо място цели седем поредни години - от 2010 до 2017 година, обаче през 2018 пада на “позорното” трето място. Именно затова съм си позволила да наименувам статията “1-во място към 111-то”, а не “2-ро място към 111-то” И нима наистина бихте проверили дали действително Финландия е на първо място? И ако проверите и видите, че ви лъжа, бихте ли докладвали на някого? И ако да, то на кого? Има ли такъв орган в България, на който може да се докладва за фалшивите новини? Във Финландия има. Ще говоря за него малко по-нататък. За разлика от Финландия обаче, у нас не можем да се похвалим с взимането на челното място или дори на позиция сред “топ 10” дори и една-единствена година. (въпреки това, през не толкова далечната 2006 година сме на сравнително добрата 35-та позиция). Ако все още не знаете, България е на срамната 111-та позиция, най-ниската в Европейския съюз, а да си журналист у нас и да представляваш интересите на хората, да говориш открито за мнението ти по различните политически въпроси може съвсем без преувеличение да се нарече опасна професия (разбира се, далеч не толкова опасна колкото в някои арабски държави, но нима трябва да стигнем до там, за да се стреснем и да направим нещо?
Не мога съвсем точно да цитирам отговорите на Пайви Блинника, тъй като са на английски и не искам да се получи ситуация тип “загубени в превода”. Затова съм извадила най-важните и интересни неща, които успях да науча от диалога ни. Кои са водещите медии във Финландия? Каква информация предоставят те на своите зрители? Съществува главна финландска телевизия и радио, точно както българските БНТ и БНР, които говорят за водещите теми. Освен това има и частни телевизии и радиа, които имат повече програми за забавление - музика, реалити канали и т.н. Вестниците също са частни, но има и общински, които обясняват нововъведените заповеди и правила. Най-големият вестник, Helsingin Sanomat (Вестник Хелзинки), въпреки името си, се чете от хора във всички части на Финландия. Той е независим вестник и по тази причина има доста добра репутация. Освен него има и доста локални вестници, но те намаляват поради социалните медии. Знаете ли за случай, в който журналист е бил уволнен, пребит или дори убит заради нещо, което е казал или написал? Н. Пр. Пайви Блинника ми споделя за един случай, свързан с русофилското общество във Финландия, което започва да “тормози” журналистка, която разследва дейностите им и пише за тях. Тя обаче ги осъжда и създателят на уебсайта е осъден на 22 месеца затвор. (Поразрових се малко, за да открия историята. Ако на някой му е интересно, може да прочете повече за журналистката - Джесика Аро - ето тук). Това беше един вид пример какво ще ти се случи, ако започнеш да тормозиш журналист. - споделя Пайви Блинника мнението си по случая. Съществуват ли фалшиви новини във Финландия и ако да, как се справяте с тях? Действително във Финландия, както и във всяка друга страна по света, фалшиви новини съществуват, но въобще не са много, а и повечето хора не им вярват, тъй като още от училищна възраст учениците научават за фалшивите новини и как да се предпазват от тях. (отново, за тези от вас, които са любопитни да научат повече, бих препоръчала да прочетете това). Освен децата, много от хората на по-високи и отговорни позиции също се обучават как да разграничават фалшивите от истинските новини. Тези обучения се организират от министър-председателя и от министерството на правосъдието. За образованието на учениците по тази важна тема, разбрах, че се организира различно от различните училища. Едно училище може да избере предметът да се преподава като отделен предмет или като извънучебна дейност - да идват външни хора (журналисти, експерти в областта и т.н.), които да говорят за това. Руското въздействие във Финландия Финландия също е била под руска власт, но това е приключило доста отдавна - 1917 г. Н. Пр. Пайви Блинника ми споделя, че това преживяване е оставило у финландците едно чувство на съмнение в част от информацията, която четат по вестници и медии. Освен това, самата тя се е срещала с опити за цензура - когато е работила в Москва през 80-те години например, й се е случвало да бъде информирана от министерството на външните работи, че не харесват част от нещата, които се пишат по вестниците във Финландия за Русия. На това, Пайви Блинника е отговаряла, че във Финландия има свобода на пресата и журналистите могат да пишат това, което искат (ако, разбира се, е достоверно) Защита на журналистите във Финландия и мястото на свободата на словото в конституцията Във Конституцията на Финландия има няколко закони, гарантиращи свободния достъп на хората да получават правилна и достоверна информация, както и на журналистите да имат свободата и отговорността да я пишат. Освен това съществува и една система, която се създава от самите журналисти и това е т.нар. Съвет на масовата медия. В него журналистите могат да подават сигнали, ако забележат, че нещо не е достоверно по вестниците или по телевизията. И въпреки че съветът не може да уволни или осъди някого, той се използва от голяма част от финландците за препоръки какво да четат. Следователно, ако някоя телевизия или вестник няма особено добър “рейтинг” там, по-вероятно е тя да не се чете (и, разбира се, ако рейтингът й е добър, би била предпочитаната от повечето потребители). Сравнението: България и Финландия Според Н.Пр. Пайви Блинника, една от главните причини за лошата ни позиция в доклада на “Репортери без граници”, е липсата на информация кой притежава дадена медия или вестник. За сравнение, във Финландия, както споменах, също има частни медии, но там винаги се знае публично кои са собствениците им и коя идеология подкрепят. Освен това, във Финландия е традиция хората да вярват на написаното, както и да реагират, ако видят нещо, което не е вярно. Както и у нас, различните политически партии се критикуват взаимно, но както споделя Пайви Блинника: Традиционно това е възпитана (и цивилизована) дискусия, но с (навлизането на) социалните медии, дори във Финландия, наблюдаваме феноменът (тази дискусия) да става по-невъзпитана Картина на финландския художник Едвард Исто, свързана със свободата на словото във Финландия. Повече за нея може да прочете тук . Според Пайви Блинника, журналистите трябва да имат правото да изразяват мненията си по дадени въпроси, но за да се случи това качествено е задължително да бъде много ясно коя публикация е мнение и коя - статия, доказана с факти. Малко странични размисли С нея също така си поговорихме за мафията и за емиграцията у нас. И, въпреки че въпросът за мафията у нас да е един доста сложен проблем, според Н.Пр. Пайви Блинника, решението му ще дойде с времето. А относно емиграцията - тя вярва, че нещо, което много би помогнало, е да си върнем вярата в институциите - в полицията, в парламента и т.н. (разбира се, двете неща - мафията и властта - у нас за съжаление са пряко свързани) Заключение Въпреки всичко казано досега обаче, Н.Пр. Пайви Блинника смята, че можем да се изкачим над позорната 111-та позиция и една добра стъпка за това би било, както споменахме преди малко, яснотата кой притежава дадената медия. Освен това, според нея повечето българи, с които се е запознала в различните институции, са добри и честни хора, желаещи най-доброто за нашата страна. ---
Наистина се надявам тази статия да е била полезна и интересна и може би да ви е дала някои идеи за неща, които биха могли да се подобрят у нас, за да не бъдем “черната овца” на Европа. Със сигурност има много, което бихме могли да научим от другите държави и да почерпим от техните знания и опит, но за съжаление много от нещата, работещи там няма да проработят тук, докато не променим нагласата си за някои актуални проблеми. Затова накрая ще спомена само три думи, които бих искала да запомните и да знаете, че са ключови за развитието на едно общество: Манталитет, манталитет, манталитет. Благодаря за четенето! :)
Back to Blog
Заедно, да поводим народния си глас16/8/2020 от Мария Тоневаавтор и главен редактор в speechange България в дъното на поредната класация
Хиляди въпроси нахлуват в главите ни, всеки ден щом пуснем телевизора, включим радиото или прегледаме новините през социалните мрежи. Като изключим цялата негативност, която четем и слушаме последните месеци, сигурни ли сме че информацията, която ни предоставят е напълно достоверна? Статистиките и класациите на свобода на словото дават отговорите. В класацията на „Репортери без граници“, България е на 111- то място по свобода на словото в световен мащаб и е една от последните в Европа. Държавата ни не е променяла своето място от 3 години. Според глобалния ни индекс, ситуацията в България влиза в графата „Проблемна“.“ Преди нас - на 110 място, се нарежда Гвинея, а след нас - на 112, е Непал.“ – пишат от economic.bg. „Балканските страни Албания, Сърбия и Черна гора, които не са част от ЕС, заемат по- добри места в класацията, отколкото България - съответно 84, 93 и 105. А Унгария, където правителството контролира голяма част от медиите, е на 89 място. Северната съседка на България - Румъния - е още по-напред в класацията. Тя заема 48 място. Доста по-тежко е положението в Русия (149) и Турция (154).“ – пишат от dw.com Макар да знаем за проблема, знаем ли какво е решението за него? Представяме Ви част от редакцията на вестник „Будилник“ от Езикова гимназия „Христо Ботев“, а по- точно – Елица Караусева, Жулен Садула, Виктория Христова, Моника Заимова и Седеф Рамадан. Какво мислят те, като едни тепърва развиващи се журналисти и какво е решението на проблема, прочетете в интервюто с тях. 1. Какво смятате на новините в днешно време и информацията, която ни предоставят? Достоверна ли е? Смятате ли, че негативните новини преобладават последните месеци? ЕЛИЦА: Честно казано никога не се доверявам сляпо на новините, които чета дори и да са от "надеждни" медии. В последните месеци около пандемията медиите по мое мнение всяваха страх и паника. Все по често избирам да не гледам новинарските емисии, защото прекалено голяма част от споделяната информация е негативна, а понякога се забравя да се споделят стойностни неща и позитивно насочени такива. ЖУЛЕН: За жалост в днешно време или по-скоро тези дни по новините се съобщават негативни и трагични новини. Не мога да кажа със сигурност дали това се дължи на времето, в което живеем, или на хората, които стоят зад историята на тази новина. Но мога да кажа, че е крайно неприятно да се чува “добър вечер” при всяко отваряне на телевизията, след което следват главно неприятни, катастрофални новини, а много рядко и нещо, което няма да ни накара да си кажем “ Надявам се това да е всичко за днес”. ВИКТОРИЯ: Зависи от източника, благодарение на който си набавяме информацията. Има доказани медии, които са обективни и не страдат от свободата на словото. Има и доказано про-правителствени медии в страната, които обслужват интересите на властта (Нова телевизия, Канал 3, ПИК) МОНИКА: Факт е ,че в днешно време много от нас сме склонни да вярваме повече в негативното.Смятам ,че песимизмът се внася по-често в новините днес,сякаш негативното е по-истинско и достъпно за вярване. Все пак всеки има избора да възприема и да вярва в това ,което иска. СЕДЕФ: Мисля че новините в днешно време не са достоверни, защото всеки източник казва нещо съвсем различно, променя новината напълно и губи истинските факти. Последните месеци негативните новини преобладават, заради вируса, особено в България. 2. Запознати ли сте с проблема за свободата на словото в България и знаете ли, че страната ни е на 111то място в света от общо 180? Какво смятате за тази статистика? ЕЛИЦА: . Да, запозната съм с класацията на "Репортери без граници" и също с техните аргументи защо страната ни е на 111 място. Смятам, че статистиката е обективна и полезна, за да можем ние самите да преценим до колко да се доверяваме на медиите. ЖУЛЕН: Запозната съм, да. Това е поредната класация, в която страната ни е е на една от последните места, което ме прави още по-тъжна за бъдещето на страната ни. ВИКТОРИЯ: Запозната съм с проблема относно свободата на словото в България и с позицията ни в класацията на Репортери без граница. Намирам позицията ни за недопустима и със сигурност е нужно да се работи за промяната й в положителна насока. МОНИКА: . В днешно време колосален брой хора,разчитат на лесно предоставената информация.Нямат особено голям интерес да се ровят в достоверността на поднесените факти и за това не могат да защитават и своята позиция. Смятам,че хората трябва да св интересуват от истината и да я защитават. СЕДЕФ: Няма съмнение, че тази статистика показва реалното състояние на всяка страна. Всеки може да го потвърди, веднага щом пусне телевизора или включи радиото. 3. Как се стигна до тук? Кои според вас са причините, България да е в дъното на всички класации по свобода на словото? Защо например северната ни съседка – Румъния е на 48- мо място, а ние сме толкова назад? ЕЛИЦА: Не е една причината да се стигне до тук. Например това, че много от телевизиите и вестниците са собственост на олигарси, политици и тн., което води до отсяване на информация, така че тя да е лично изгодна на тези хора. Не съм запозната със ситуацията в Румъния, но това, че е на толкова добра позиция в класацията, само може да ни послужи за пример. ЖУЛЕН: . Аз мисля,че проблемът за свободата на словото в България се дължи на подтискането или изкривяването на истината от страна на властимащите. Една и съща новина може да се каже по много различни начини- било то по добър или лош, това зависи от хората, които стоят зад написването или прочитането на новината. ВИКТОРИЯ: По мое мнение дотук се стигна предимно заради окупацията на управляващата в последните 10 години партия. Окупация, която се наблюдава във всички институции, включително и медиите. Именно затова липсва и обективността, както и истинската критичност от страна на водещите медиите в страната. МОНИКА: Всичко се свежда до любопитството за предоставената информация. Може би останалите страни искат да знаят и искат да изявяват публично своите интереси. Може би и техните медии поднасят по-достоверни факти. СЕДЕФ: Свободата на словото в България е в дъново на класациите, защото според мен, в нашата страна, правителството не признава изискванията на гражданите и исканията им. Дори да изкажем мнение, няма кой да ни чуе. Всичко е свързано с пари и власт. 4.Какво е решението? Как ние – като тепърва развиващи се журналисти
можем да помогнем на страната ни да се изкачи в класациите? ЕЛИЦА: Решението не е никак лесно и бързо, но то зависи именно от нас. От нас зависи да прекъснем този порочен кръг, чрез изказване на мнението ни по въпроса и разпространение на идеите ни. Важно е да покажем, че има млади и мислещи хора, които са загрижени за положението в страната си и искат то да се развива към по-добро. ЖУЛЕН: Младите ни журналисти могат да избегнат този проблем непроявявайки интерес към парите, властта, а за доставянето на истинска новина на народа ни. Защото една новина може да включва всеки, както и да промени истината в живота на всеки. Колкото и да не се обръща внимание, журналистиката може да промени мисленето на един човек, начина му на живот, мечтите, както и реалността му само чрез коригиране на една истина. ВИКТОРИЯ: По съвет на моя позната, завършила журналистика - всеки млад току що завършил журналист би обидил себе си, ако започне работа в някоя от медиите, които са под обект на натиск и не са в разцвета на обективността си. МОНИКА: Като бъдещи журналисти,ние трябва да се интересуваме от случващите се новини и да поднасяме всичко с реалната информация.Нито прекалено подсладена,нито изопачена. Трябва да говорим и да подтикваме другите да се интересуват и изявяват позициите си. Заедно, да поводим народния си глас. СЕДЕФ: Според мен този проблем би се разрешил като не се отказваме от правото ни да проявяваме мнение като народ.
Back to Blog
Свободата на словото е нещо неприкосновено, гарантирано от основния закон в държавата – Конституцията: Чл. 39. (1) Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Този принцип е една от най-важните характеристики на демократичното общество. В България обаче понятието „свобода на словото“ често се възприема в твърде широки граници. В този “нашенски“ вариант свободата на словото често се използва като оправдание на лъжи, манипулации, клевети, хули и провокации. Може би е излишно да споменаваме, че именно заради това България заема едно от последните места по свобода на словото, като страната ни е по-долу в класацията дори от страни като Северна Корея, Гвинея, Кувейт и пр. България заслужено получи титлата „черната овца“ на Европейския съюз от неправителствената организация „Репортери без граници“ в тяхната статия за страната ни. Това е „признание“ за корумпираните медии, които всекидневно ни предлагат богат избор от различни „интерпретации“ на истината.
От изключителна важност е всяка една медия да бъде независима от политически партии и лица, от икономически структури и организации. Медийният морал изисква да се отразяват събитията такива, каквито са, да се представя истината и само истината. Възможно ли е това? Възможно ли е истината да е само една? Когато група от хора притежават повечето печатни издания, контролират много сайтове и телевизии, истината е такава, каквато я определят те. Идеята за масово осведомяване се потъпква в замяна на пари и интереси. Журналистите също се превръщат в част от този бизнес. Обикновено критичните гласове се заглушават чрез съдебни дела и налагане на пълен контрол над финансирането на медиите. Така викът се превръща в празно ехо, което никой не чува. Сред журналистите има и много хора с висок морал и интелект, със съзнание за обществена отговорност и мисия. Сред цялата маса от лъжци, в тълпата се крият много истински журналисти. Последиците са катастрофални. Не знаем кое е истина и кое е лъжа. Не знаем на кого да повярваме, къде е достоверната информация, къде се крие манипулативната лъжа. Въпросът е един: Медиите в България имат ли бъдеще?
Back to Blog
от Елица КараусеваДоброволец в speechange Кой и защо постави страната ни на 111-то място в световната класация за свободата на словото? Какви са мотивите на организацията “Репортери без граници”. “Репортери без граници” е неправителствена организация, която защитава свободата на медиите в световен мащаб. Идеите и убежденията на организацията се основават на Член 19 на Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г., според който всеки има „право на свобода на убеждение и на изразяването му“ и също право “да търси, да получава и да разпространява информация и идеи чрез всички средства и без оглед на държавните граници“. Въз основа на преценката на организацията и данните за свободата на пресата в дадена страна годишно се публикува класация- Индекс за свобода на пресата. Данните се основават на въпросник, в отговарянето на който взимат участие партньорски организации на РБГ (14 групи за свобода на изразяването в 5 континента) и на 130-те кореспондента по света, както и на журналисти, изследователи, юристи и активисти за човешки права. Проучването включва въпроси за директни атаки срещу журналисти и медии и за други индиректни източници на натиск върху свободата на пресата. Стойността на индекса на всяка страна в класацията се определя по този начин: шест критерия, част от качествения анализ, се комбинират за формирането на оценка А, която приема числова стойност от 1 до 100. Тези същите шест критерия, но съчетани с количествените данни за посегателства над журналисти, формират и оценка Б (отново със стойност между 1 и 100). За крайна оценка се избира по-високата от двете стойности – А или Б. Всяка страна получава рейтинг на този принцип, като високи стойности на индекса означават несвободни медии, а ниските – свободни. На базата на този индекс „Репортери без граници“ изготвя и годишна карта за свободата на пресата по света.
Според проучванията от тази година България остава последна по свобода на пресата в ЕС, а статията за страната ни в официални сайт на “Репортери без граници” е озаглавена именно - “Черната овца на Европейския съюз”. За втора поредна година България заема 111-то място в Индекса за свобода на пресата. “Въпреки нарастващия международен натиск свободата на медиите в България не се подобри през 2019 г.“ пишат РБГ в началото на доклада за страната ни. Примерите за това са натискът върху журналисти от страна на БНР през септември 2019 г., промяната в собствеността на две от най-големите частни телевизии у нас- BTV и Nova и последващите от това действия. Споменава се и за промяната на редакционната политика на Българската национална телевизия след назначаването на нов генерален директор през 2019 г.- от доста неутрална към проправителствена. “Корупцията и тайните споразумения между медии, политици и олигарси са широко разпространени в България. Най-известното въплъщение на това отвратително състояние е Делян Пеевски, който уж притежава два вестника (Телеграф и Монитор), но също така контролира телевизионен канал (Канал 3), новинарски уебсайтове и голяма част от разпространението на печатни медии.” пишат Репортери без граници за състоянието в България. Според организацията правителството продължава да разпределя финансиране от ЕС и публично финансиране главно за “медиите с пълна липса на прозрачност “. Което пък води до насърчаването на хората за въздържане от искрено мнение по някои теми и въпроси. В доклада се споменава и, че “в същото време съдебният тормоз върху независими медии като групата “Икономедиа” и “Бивол” продължава да се увеличава”. Това са част от причините, поради които страната ни остава на дъното на класацията за свобода на словото. Вярвам обаче, че все повече сме хората, които искаме това състояние да стигне своя край. Само заедно и обединени в една обща кауза сме способни да направим промяната, която искаме! |