Автори
All
По месеци
April 2021
Всеки ден над 250 човека четат статиите ни. Благодарим Ви, че сте част от промяната и ни подкрепяте!
Можете да дарите тук |
Back to Blog
Бялата лястовица на българина12/11/2020 или постдесетоноемврийски размишленияот Диана Андроваредактор в speechange Какво полезно може да направи човек в тези бунтовни времена, освен да седне и да си припомни прецедентите, които светът (а в конкретния случай - държавата) познава!? От няколко дни във всяка свободна минута чета Стратиев. Защото в него откривам своите мисли. За които (надявам се – все още) не ми стигат думи да изразя. Чета го аз този приятел, разположила се на покрива на блока си. От време на време вдигам глава. Гледам Балкана. Моя Балкан. И моя град. И си давам сметка колко силно ги обичам. Мисля си, нищо не е в състояние да ме отдели от тях – нито държавните неуредици, нито все по-нарастраващата простотия сред обществото. Междувременно си представям как, в един утопичен свят, отново чета същите тия думи, писани 30, та и повече дори години преди настоящия момент. В този въображаем свят аз чета и не мога да повярвам как е възможно, как е било възможно, да съществува такава реалност. Казвам си "Невероятно! Колко силно и обединено общество! Какъв народ! Какво желание, каква воля, какви усилия! Минали са едва 30 години, а от онзи ужасяващ Преход няма и бегла следа. Уау! Ама УАУ!" После отново вдигам глава. И химерите на постигнатото непостижимо или непостигнатото постижимо (а може и да е непостижимо, коя съм аз, че да се произнасям) рухват. И си оставам с тъпата болка, загнездила се някъде в гърдите. И с надеждата, че след още 30 години някой ще седи на покрива на блока си, ще чете същите тези думи, които аз чета, и ще мисли това, което и аз - в своите въжделения. Ама наистина. Не само в представите си. Обаче съм реалист с песимистични наклонности. И ми става все по-трудно да вярвам. И се опитвам да се боря с мисълта, че наистина е по-добре да й спуснем кепенците на тая държава. Гледам града, Балкана и си мисля как само на 150 километра от мен цяло лято протестираха едни хора. А наследниците им, макар и малобройни, продължават и сега. Без да знаят за какво. Съжалявам! Знаят си. Ама замислят ли се, че ако постигнат своето, ще се върнем 30 (или 24) години назад? Ако изобщо сме изминавали времево разстояние някакакво. А по всичко личи, че не сме. Къде, тогава, ще се връщаме? И къде отиваме? Осъзнават ли какво всъщност ще се случи, ако желанието им се изпълни? Какво ще последва? Аз знам, аз знам. Нека кажа! От небето ще падне някакво ултра харизматично създание, което, с цялата отзивчивост и благородност на света, ще ни ориентира какво точно да направим, та белким най-накрая "се оправим". Прощавайте отново! Забравих. То ние и това не щем. Трябва ни на нас една вълшебна пръчка. Ама, простете, изпуснала съм преиздаването на тълковния речник, та не знаех, че новото й наименование е "оставка". Грешката си е моя, проблемът - също. Вече свикнахте да ме извинявате по най-различни причини. Пък и не е нужно да ме извинявате, имате си правителство и covid на главата. Исках само да кажа, че и на мен ми се загнезди в съзнанието Стратиевата теория на дърводелеца. По-добре да не бях чела. Добре правят нечетящите. За какво им е да се тормозят с чужди проблеми!? Четеш, четеш, мислиш, пишеш, пък стигнеш до някой подобен въпрос: „Защо пиша това върху мокър от сълзи лист?“. Вероятно причината е във факта, че след пет години се виждам като учител. А такива перспективи имам, защото искам да променям. Ама сега точно се чудя колко ли българи в тия трийсет години са имали абсолютно същото желание. И на колко от тях (не) се е получило. Вдигам глава за пореден път – няма дъги, няма бели лястовици. Май предпочитам да не зная.
0 Comments
Read More
Leave a Reply. |