Автори
All
По месеци
April 2021
Всеки ден над 250 човека четат статиите ни. Благодарим Ви, че сте част от промяната и ни подкрепяте!
Можете да дарите тук |
Back to Blog
Да си от новото поколение понякога е тежка, дори непосилна задача. Да вярваш в доброто също, особено когато обстоятелствата са срещу теб. Да постигаш целите си и да вярваш в мечтите си е силата, която движи човека, с когото ще говоря днес.
Представям Ви историята на един деветнадесетгодишен младеж, роден и израснал в града под седемте тапета. Неговото име е Иван Пеев. Той е с церебрална парализа. Не може нито да говори, нито да ходи, но разбира човешката реч, разбира какво се случва около него. В ежедневието, изпълнено с всякакви предизвикателства му помагат най-ценните за него хора – неговите родители и приятели. Учи в Националната търговска гимназия в град Пловдив и тази година е зрелостник. Неговата страст е графичният дизайн, а за в бъдеще смята да я превърне в своя професия. Иван харесва и музиката, има много свои фаворити от модерната българска сцена. Всяка година с нетърпение очаква и гледа концертите на The Voice, заедно със своите приятели. С него имахме дълъг разговор. Със затаен дъх слушах разказите му, свързани с неговите най-различни занимания. Въведе ме и в дейността му в YouTube. Прочетете тази историята, запитайте се какво правим ние с нашето житие. И когато си отговорите на този въпрос, запомнете - оценявайте това, което имате. Защото понякога се оплакваме за дребни и незначителни неща. Защото често пилеем време в излишни спорове и то с хората, които истински ни обичат… Разкажи ни за хората около себе си, как протича един твой ден? Ходя на физиотерапия. Там се раздвижвам и така състоянието ми се подобрява. Моя първи рехабилитатор беше Веси Златинска. Благодарен съм ѝ, защото тя ми даде много безценни уроци. Когато имах затруднения с упражненията, тя ми даваше кураж с думите „Аз мога!”. И до ден днешен си ги повтарям, мотивирам се и по този начин успявам да се справя. Няма как да забравя и първия си класен ръководител – г-жа Чайка Милушева. Тя пък ме научи, че е важно да се уважаваме и да си помагаме, защото това е нещото, което ни прави истински хора. Благодарен съм и на съучениците ми. Те както тогава, така и сега ми помагат. Вадят ми и ми прибират учебниците, преместват ме от стая в стая. Спомням си, че с предишния ми клас играехме футбол. Бях вратар. Всеки ден си отбелязвах резултатите от мачовете – и победите, и загубите. Как откри страстта си към графичния дизайн? Имам интерес към графичния дизайн още от четвърти клас. Тогава във Facebook имаше фен страници на сериалите по Дисни. Следях ги и в една от тях имаше конкурс за админи (хората, които качват публикации в групите). Конкурсът беше на три етапа – въпросник, направа на колаж на някой от актьорите на Дисни и корица за страницата. Въпросникът мина , организаторите харесаха колажа, но не и корицата.В крайна сметка не ме одобриха. Попитах ги дали могат да ми дадат още един шанс, но те отказаха. Тогава се ядосах и реших сам да създам моя собствена страница. Обявих конкурс за админи и взех няколко души. Десет години по-късно вече имам фен клуб на групата „СкандаУ“. Така осъзнах, че ми харесва да се занимавам с графичен дизайн и без да се замисля се гмурнах в неговите дълбоки води. Хората може да искат да посетят страницата ти. Ще оставиш ли линк към нея? Разбира се! Линк към Facebook страницата на клуба тук. Тук е и страницата към моя YouTube канал. Коя е най-голямата пречка, която си виждал пред себе си? Най-голямата пречка, с която ми се е налагало да се сблъскам е да покажа на хората, че съм един от тях, че не съм по-различен, въпреки моето състояние. Не навсякъде има достъп за инвалиди, не мога да ида до определени места. Не във всяко училище искат и да ме приемат, защото виждат, че се придвижвам с количка и общувам с жестове. Мнозина остават с впечатлението, че нищо не разбирам, но всъщност това не е така. Като човек, който малко или много е зависим от държавата търсиш ли помощ от нея? Ами...какво да кажа. Държавата често пренебрегва нас, хората със специални потребности. Но с моите родителите се справяме финансово и не е нужно да търсим чужда помощ. Смяташ ли да останеш в България? Изгледайте видеото ми ''Защо трябва да останем в България'' и ще разберете. А как всъщност реши да се занимаваш с YouTube? Чудите се как едно момче, което не може да ходи и говори реши да стане влогър? Ами просто е – заредих се с вдъхновение от видеата на други влогъри. А когато човек има вдъхновение е способен да докаже, че и невъзможните неща понякога могат да бъдат възможни. В началото майка ми беше скептична към това мое ново начинание, но тя не знаеше какво бях измислил. Тя и много други хора се чудеха как ще говоря. Реших да използвам програмата за говорене с глас „Гергана“ на Българската асоциация за компютърна лингвистика. Това ми помогна и доста улесни начина ми на комуникация. Разкажи ни за своето първо видео? Първото видео, което направих беше влог от почивката ми в Гърция. Наснимах доста кадри и изчаках да се приберем в България, за да ги обработя. На следващия ден седнах пред компютъра и се залових за работа. Не разбирах от видео обработка и ми се наложи да изгледам няколко урока. Дълго време търсех програма за обработка из Интернет. Накрая свалих една и започнах да правя редакции по видеото. След няколко часа мъка то беше готово. Като за първо видео не беше изпипано добре. Колебаех се дали да го пусна в платформата за видео споделяне или не. Исках да видя реакцията на хората, но ме беше страх от това да не ми се подиграват. Накрая просто се престраших и натиснах Upload. Видеото вече беше в YouTube. След няколко дни гледанията и абонатите започнаха да се покачват. За два месеца събрах сто абоната. Изключително много се радвах на постигнатите от мен резултати. Каква е мотивацията ти и какви цели си поставяш? Моята мотивация са хората, които ме обичат и подкрепят. Какво по-ценно може да има от това? В момента най-важната ми цел е да се дипломирам и да ме приемат в Пловдивския университет. Всеки ден си преговарям материала, за да може да се справя отлично на матурите. Другото после ще го мисля. Какво е мнението ти за младото поколение? Младото поколение е поколение на новите възможности, също и на компютърните технологии. Обаче мисля, че малко прекаляваме със стоенето из Интернет и социалните мрежи. Иска ми се повече да излизаме навън, да се обогатяваме чрез книгите, да играем на различни игри като родителите ни, просто да оценим малките неща. Какво за теб е свободата и как я оценяваш? Чувстваш ли се свободен дух? Да, чувствам се свободен дух! Свободата е нещото, което всеки човек трябва да притежава. За мен е важно всеки да изразява свободно мнението си, без да се съобразява с част от нелепите правила и общоприети норми. Какви пожелания ще оставиш на хората, които четат историята ти? Кое е нещото,което искаш те да разберат от теб? Здравето е най-важно, затова преди всичко им пожелавам да бъдат здрави. Следвайте мечтите си и знайте, че те могат да станат реалност, стига да полагате усилия за тяхното осъществяване. Хората с увреждания можем същите неща, които правят и всички останали…
0 Comments
Read More
Back to Blog
За миналото и времеубежищата26/2/2021 Годината, която измина, беше тежка, трудна, отнемаща животи, ограбваща най-ценното. Но на един човек тя даде спомени, даде смисъл и съдържание на едно избледняло минало. Даде живот на миналото и на настоящето. Може ли миналото да даде живот? А има ли човек без минало? Дали пък просто не сме машини, които от време на време се повреждат?
Точно тази “повреда” ме накара да се замисля, че човек, който не познава своите близки, своите роднини, не познава и себе си. Не се чувства цял, има празнота, която трябва да бъде запълнена, иначе ще погуби притежателя си. Попаднах в безвремие, което ме въртеше в кръг, караше ме да си задавам въпроси, чиито отговори са пред мен, а аз не виждам. Може би съм като сляпата Вайша. Ту гледам в миналото, ту – в бъдещето, но никога не мога да погледна в настоящето. Да виждам нещата, които се случват сега. Тогава не си давах сметка колко всъщност е важно да знаеш откъде си тръгнал, за да знаеш къде отиваш. И изведнъж… Реших да отида до селото си, до своето минало. Там са първите ми съзнателни спомени, първите игри и приятелства. На село открих и любовта към животните. Върнах се дванадесет години назад. Спомних си всичко до най-дребния детайл. И открих спомени, които не съм предполагала, че съществуват. Видях спомените на роднините си. Докоснах се до вещи и предмети, които и те са докосвали. Почувствах се истински близка с тях. Макар че никога не съм ги виждала, както и те мен. Животът ни е разделил още преди да ни е събрал. Стана ми много мъчно, защото не ходим там често, нямаме кола, а до такива села отдавна няма превоз. Хората са се преместили в града, за да търсят по-добър живот. Това е направило и моето семейство. Сега си давам сметка, че ако баща ми не си e тръгнал, вероятността да срещне майка ми, щяла да бъде минимална. Днес селата пустеят и единственото, което носят, са спомените, пропити в стените, в мебелите, в снимките. Разказват истории, които само чакат да бъдат чути. Когато влязох в своята къща, си представих баба ми, дядо ми, лелите, чичо ми и баща ми. Как ехти детски глъч, как всички са весели - въпреки малкото пространство. Как всички се трудят в градината, как са ИСТИНСКИ ЩАСТЛИВИ. И тогава разбрах! Смисълът на всичко е в малките неща. Най-накрая открих това, което търсех. Изведнъж бледите спомени добиха цвят, форма и размери. Всичко започна да има смисъл и съдържание. И осъзнах, че винаги съм имала минало. То е стояло там и само е чакало да бъде открито. Чакало е точния момент - момента, който чакаме всички. Може би открих своето убежище и то определено не е бомбоубежище. Преоткрих себе си, заобичах минало, което нямам, хора, които не познавам. Заобичах себе си и семейството си още повече. Разбрах своя род, опознах го такъв, какъвто е. Открих място, на което домашният уют е най-важен. Открих своето времеубежище! |