Автори
All
По месеци
April 2021
Всеки ден над 250 човека четат статиите ни. Благодарим Ви, че сте част от промяната и ни подкрепяте!
Можете да дарите тук |
Back to Blog
Топ 10 на 202029/12/2020 Годината, която вече бяга устремено към финалната права, беше интересна. Плашеща, тъжна, ужасяваща, радостна, прекрасна, щастлива, даваща и отнемаща, искрена, безкомпромисно и безмилостно истинска. Година - живот. Мисля, емоциите, които изпитахме, ни стигат за цял един живот.
Истината е, че тази година не може да има „топ десет“. Тук всичко е първо. И сега. И те разтърсва из основи. Мачка те, гази те, дъвче те и те изплюва. И не знаеш къде се намираш. Но се изправяш. Прегръщаш близките си (някои само виртуално) и продължаваш. И някъде там, насред цялата паника, точно преди антракта, "на попрището жизнено в средата", в мига преди кулминацията на поемата, по средата на цялото това цирково представление... Някъде тогава осъзнаваш какво щастие е да имаш кого да прегърнеш, когато ти се реве до припадък, а после още малко. "Скапана година", ще кажат някои. По всяка вероятност от тяхната камбанария е точно такава. Но какво е тя за един 18-годишен човек например? Годината се оказа доста широка и рязка крачка по житейския път на порастването. Пораснахме. Наложи се. Седяхме вкъщи. Минахме през карантина, пандемия, маски, ваксини, смърт, рязко превключване към онлайн обучение, бяхме в тъмно неведение. Седяхме си вкъщи. Гледахме новините. Виждахме масови протести, замеряне с яйца и бомбички, палене на сено и маски, палки и белезници, оставки, плажове, еврозони, премиери, прокурори. Някои хора в целия си живот не стават свидетели на подобни събития. Още по-малко пък с такава концентрация. Някъде зад всичко това остана обаче мисълта за другия. На заден план отиде човекът. Изтласкан бе от политическия и икономическия терен животът. Ценностите се обърнаха с главата надолу и с краката нагоре. Дори човек като Ботев вероятно би млъкнал пред такъв разпад на изначални морални устои. Изведнъж егоизмът – обществен и личен - се появи в целия си блясък, за да заслепи тези, същите, които го подхранват, а и останалите покрай тях. За да паднем по-лесно и бързо в така или иначе неизбежната пропаст. Пък някои, оползотворявайки времето си вкъщи, откриха непреходността на световната класика. Това бяха основно тези, които могат да четат. За останалите - нещо като непреходността на човешката глупост е, ама заслужава повече внимание. Защото наред с егоизма в настоящата ситуация изпъкна и глупостта, и простотията, и масовата малокултурност на съвременното общество. Изпъкна "папагалската" тенденция, желанието да се изкажем, въпреки че не знаем нищо по темата, разпространението на фалшиви новини, и то не умишлено, а просто от незнание. Определено година на изпъкването. На всякакви равнища. Би било прекрасно след Нова година да се събудим така, както Ебенизър Скрудж сутринта на Коледа. Но не. Защото няма духове, които да ни спасят от собствените ни умствени затвори. Защото всичко е в нашите ръце. И ни се изплъзва. Все още се изплъзва - и може би прекалено бавно. Вселената ни дава шансове. А ние ги губим, лутайки се между опасността за здравната, образователната и храносмилателната си система. Не бива да се доближаваме до поетическия свят във Вазовия "Двайсетий век". Векът вече, поне на хартия, не е двайсети. И хората, поне на думи, осъзнават, че смяната на календарната година няма да донесе решение със себе си. Въпреки това и аз, някъде дълбоко в себе си, се надявам, че на първи януари ще се събудим така, както чичо Скрудж в коледното утро. Усмихнати, осъзнати, готови за борба, отговорни към себе си и околните. По-добри. По-вярващи. Изпълнени с надежда за утре.
0 Comments
Read More
Back to Blog
Бялата лястовица на българина12/11/2020 или постдесетоноемврийски размишленияот Диана Андроваредактор в speechange Какво полезно може да направи човек в тези бунтовни времена, освен да седне и да си припомни прецедентите, които светът (а в конкретния случай - държавата) познава!? От няколко дни във всяка свободна минута чета Стратиев. Защото в него откривам своите мисли. За които (надявам се – все още) не ми стигат думи да изразя. Чета го аз този приятел, разположила се на покрива на блока си. От време на време вдигам глава. Гледам Балкана. Моя Балкан. И моя град. И си давам сметка колко силно ги обичам. Мисля си, нищо не е в състояние да ме отдели от тях – нито държавните неуредици, нито все по-нарастраващата простотия сред обществото. Междувременно си представям как, в един утопичен свят, отново чета същите тия думи, писани 30, та и повече дори години преди настоящия момент. В този въображаем свят аз чета и не мога да повярвам как е възможно, как е било възможно, да съществува такава реалност. Казвам си "Невероятно! Колко силно и обединено общество! Какъв народ! Какво желание, каква воля, какви усилия! Минали са едва 30 години, а от онзи ужасяващ Преход няма и бегла следа. Уау! Ама УАУ!" После отново вдигам глава. И химерите на постигнатото непостижимо или непостигнатото постижимо (а може и да е непостижимо, коя съм аз, че да се произнасям) рухват. И си оставам с тъпата болка, загнездила се някъде в гърдите. И с надеждата, че след още 30 години някой ще седи на покрива на блока си, ще чете същите тези думи, които аз чета, и ще мисли това, което и аз - в своите въжделения. Ама наистина. Не само в представите си. Обаче съм реалист с песимистични наклонности. И ми става все по-трудно да вярвам. И се опитвам да се боря с мисълта, че наистина е по-добре да й спуснем кепенците на тая държава. Гледам града, Балкана и си мисля как само на 150 километра от мен цяло лято протестираха едни хора. А наследниците им, макар и малобройни, продължават и сега. Без да знаят за какво. Съжалявам! Знаят си. Ама замислят ли се, че ако постигнат своето, ще се върнем 30 (или 24) години назад? Ако изобщо сме изминавали времево разстояние някакакво. А по всичко личи, че не сме. Къде, тогава, ще се връщаме? И къде отиваме? Осъзнават ли какво всъщност ще се случи, ако желанието им се изпълни? Какво ще последва? Аз знам, аз знам. Нека кажа! От небето ще падне някакво ултра харизматично създание, което, с цялата отзивчивост и благородност на света, ще ни ориентира какво точно да направим, та белким най-накрая "се оправим". Прощавайте отново! Забравих. То ние и това не щем. Трябва ни на нас една вълшебна пръчка. Ама, простете, изпуснала съм преиздаването на тълковния речник, та не знаех, че новото й наименование е "оставка". Грешката си е моя, проблемът - също. Вече свикнахте да ме извинявате по най-различни причини. Пък и не е нужно да ме извинявате, имате си правителство и covid на главата. Исках само да кажа, че и на мен ми се загнезди в съзнанието Стратиевата теория на дърводелеца. По-добре да не бях чела. Добре правят нечетящите. За какво им е да се тормозят с чужди проблеми!? Четеш, четеш, мислиш, пишеш, пък стигнеш до някой подобен въпрос: „Защо пиша това върху мокър от сълзи лист?“. Вероятно причината е във факта, че след пет години се виждам като учител. А такива перспективи имам, защото искам да променям. Ама сега точно се чудя колко ли българи в тия трийсет години са имали абсолютно същото желание. И на колко от тях (не) се е получило. Вдигам глава за пореден път – няма дъги, няма бели лястовици. Май предпочитам да не зная. |