Автори
All
По месеци
April 2021
Всеки ден над 250 човека четат статиите ни. Благодарим Ви, че сте част от промяната и ни подкрепяте!
Можете да дарите тук |
Back to Blog
Истинската цена на свободата28/11/2020 Тук съм. Седя и си задавам въпроса „Каква е истинската цена на свободата?“ Какво е нещото, от което трябва да се лиша, за да си заслужа така желаната от мен свобода, която в днешно време сякаш е просто един мираж, един недостижим копнеж?
Напоследък все по-често започват да се появяват хора, които като истински борци воюват за общото благо, за доброто на целия народ. Те привличат последователи, организират събития и акции, кампании... Събират средства, за да направят добро на всички нас. И ние участваме. Купуваме си свобода – свободата да не си зависим от системата, свободата да си мислиш, че си значим, свобода на словото. Какъв по-сигурен начин да си осигуриш независимост от това да си я купиш? Какъв по-сигурен начин да си осигуриш свобода от това да направиш дарение за всички тези каузи на съвременни будители? Не бъдете стиснати! Байганьовците също са хора. Та те също искат свобода. Има пари – има свобода, няма пари – няма свобода. И следвайки този принцип, се чувствам като агне в дисаги… Защо ни е тогава да вървим по пътища, осеяни с препятствия? Защо трябва да имам амбиции и мечти, като лесно мога да си купя мечтаното? Дали ние, младите, ще бъдем истински успели хора в бъдеще, ако постигаме целите си не с усилия, а с чакане всичко да ни се даде на тепсия или за пари? Моят отговор е категорично НЕ! Истинската цена на свободата е това да се бориш. Истинската цена е в това всички заедно да положим усилия, които да не се въртят около черни пари. Защото свободата е безценна. Може би и тогава ще станем част от европейското общество, ще сме най-после европейци „до там” (по Алеко Константинов)…
0 Comments
Read More
Back to Blog
Един различен поглед към Съединението11/9/2020 от Елина СпасоваАвтор и welcome specialist в speechange Има дни, в които се чувствам истински разочарована от това, което се случва около мен и около всички нас напоследък. Пропаганда, олигархия, война за власт и успешни манипулации на истината обхващат голям аспект от живота ни. Понякога проявяваме чист непукизъм към това, заради забързаното си ежедневие, а все по-често случващото се около нас се превръща в неизменна чaст от рутината.
Тук идва моментът да Ви кажа СТОП. Спрете за момент, пуснете си телевизора и изгледайте внимателно няколко емисии новини. На пръв поглед сигурно ще си помислите, че в тях няма нищо нередно. Събитията са подредени еднотипно, богато илюстрирани, сензациите са „само в нашата медия“, „специално за нашите зрители“, само тук. В някои електронни източници емисиите си приличат, внушенията и коментарите са напълно идентични. И доста различни от публикуваните в други информационни източници. Плурализъм, ще кажете, свобода на словото… Тук обаче аз ще Ви кажа, че грешите. Защото ако нямаше нищо нередно и ако събитията се отразяваха обективно, най-вероятно нашата мила майка България нямаше да достигне срамното 111-то място в онази класация. Защото за нас, „българите юнаци“, много неща остават или се поставят извън полезрението ни. Защото според някого, абсолютната истина не трябва да излиза на показ. И това не бива да се случва, само защото въпросният някой ще загуби твърдия си контрол и влиянието си в обществото и в нашата държава. Много често тези, които са живели по времето на комунизма, не вярват, че ние- младите хора, може да променим ситуацията в България. Те казват, че е крайно време да приемем този „политически стандарт“. Но защо? Защо да робуваме на условности от миналото? Защо да приемаме нещо, което не съвпада с нашите виждания? Може би, защото дълго време „децата на социализма“ са живели в този строг режим, който е ограничавал правото им на избор и е променил мисленето им и ценностните им представи. Може би защото „по бай Тошово време“ е трябвало да бъдеш смирен вместо борбен. Или защото тоталитаризмът и авторитаризмът предопределят почитането на великите „божества“, които царуват над съгражданите си. Това съществува и до днес. Преди продължава да е новото сега. Това е един безкраен мост, по който всички ние вървим. Но налага ли се да си играем със съединението на преди и сега? Какво става с нас днес, в момента, тази секунда? Ако не променим нещо СЕГА, ако не напишем онзи пост, ако не изкажем така дълго задържанаото в себе си мнение, то тогава ще си останем с грешните очаквания, че промяната ще дойде сама. Нека говорим открито, нека не позволяваме някой „по-висш“ от нас да ни казва как трябва да мислим и какво трябва да мислим. Нека загърбим времевия парадокс и да се променим СЕГА. Най-вероятно тогава ще бъдем чути. Най-вероятно тогава и представите ни за политическо минало и политическо бъдеще ще се пречупят. Ако говорим, пишем, разсъждаваме и не се страхуваме да казваме истината, мостът ще се разруши. И ще осъзнаем, че ние сме заедно, защото „Съединението прави силата“.
Back to Blog
Свободата на словото е нещо неприкосновено, гарантирано от основния закон в държавата – Конституцията: Чл. 39. (1) Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Този принцип е една от най-важните характеристики на демократичното общество. В България обаче понятието „свобода на словото“ често се възприема в твърде широки граници. В този “нашенски“ вариант свободата на словото често се използва като оправдание на лъжи, манипулации, клевети, хули и провокации. Може би е излишно да споменаваме, че именно заради това България заема едно от последните места по свобода на словото, като страната ни е по-долу в класацията дори от страни като Северна Корея, Гвинея, Кувейт и пр. България заслужено получи титлата „черната овца“ на Европейския съюз от неправителствената организация „Репортери без граници“ в тяхната статия за страната ни. Това е „признание“ за корумпираните медии, които всекидневно ни предлагат богат избор от различни „интерпретации“ на истината.
От изключителна важност е всяка една медия да бъде независима от политически партии и лица, от икономически структури и организации. Медийният морал изисква да се отразяват събитията такива, каквито са, да се представя истината и само истината. Възможно ли е това? Възможно ли е истината да е само една? Когато група от хора притежават повечето печатни издания, контролират много сайтове и телевизии, истината е такава, каквато я определят те. Идеята за масово осведомяване се потъпква в замяна на пари и интереси. Журналистите също се превръщат в част от този бизнес. Обикновено критичните гласове се заглушават чрез съдебни дела и налагане на пълен контрол над финансирането на медиите. Така викът се превръща в празно ехо, което никой не чува. Сред журналистите има и много хора с висок морал и интелект, със съзнание за обществена отговорност и мисия. Сред цялата маса от лъжци, в тълпата се крият много истински журналисти. Последиците са катастрофални. Не знаем кое е истина и кое е лъжа. Не знаем на кого да повярваме, къде е достоверната информация, къде се крие манипулативната лъжа. Въпросът е един: Медиите в България имат ли бъдеще? |