Автори
All
По месеци
April 2021
Всеки ден над 250 човека четат статиите ни. Благодарим Ви, че сте част от промяната и ни подкрепяте!
Можете да дарите тук |
Back to Blog
Висотата на висшето образование в България18/10/2020 един различен поглед върху висшето образованието на един кандидат-студент
Колко високо е висшето образование в България? Колко е дълбока пропастта между професор и студент? А между обучаващия се и учебния план? Защо ако останеш в България и продължиш висшето си образование ще си „луд“, „без реализация“ или „с изгубени 4 години“? Защо няма нито една консултантска агенция за образование в България, а агенциите за образование в чужбина се увеличават всяка година? Много по-лесно и достъпно сякаш стана да потърсиш информация за университет в чужбина, отколкото да се ровиш в създадените от преди над 10 години сайтове на нашите висши учебни заведения. Защо при прием в чуждестранни университети гледат извънкласните ти дейности и постижения, докато при нас най-важното нещо са кандидатстудентските изпити и дипломата ти за средно образование? Едва ли не, за да те приемат успешно в елитен български университет, трябва да изключиш почти всички извънкласни дейности и да се фокусираш главно върху ДЗИ-тата и КСК. Защо, защо, защо? Защо никой не иска да запази увеличаващия се всяка година брой студенти, които продължават образованието си в чужбина? Или поне никой не прави промяна. За всички сякаш това е нещо напълно нормално и дори не си и мислят за промяна. Някои от сградите и общежитията в българските университети не са ремонтирани или реновирани от създаването им. Програмите в някои специалности не са обновявани и се губи мотивацията на студентите. Пълните стипендии са нещо нечувано и невиждано. Защо не се влагат достатъчно финанси във висшето образование? Как е възможно във Финландия, Дания или Шотландия обучението за всички специалности да е безплатно, а тук само някои застрашени специалности като педагогика и математика са лишени от семестриални такси. Сега все повече и повече се замислям защо голяма част от студентите избират пътя в чужбина. И моята мечта до преди няколко месеца беше същата. Но се замислих, че за да направиш каквато и да е промяна, трябва да започнеш от себе си. Трябва да започнеш от тук. От България. Ако заедно не се обединим и не направим промяната, няма кой да ни я даде на готово. Висшето образование в България има още стъпала за изкачване в световните класации и ранг-листи. От запълване на пропастта между професор и студент, промяна на учебните програми и модули, до реклама на заведенията и по-висока информираност на кандидат-студентите. Да, дори и реклама. Уебсайтовете на някои висши училища не се обновяват редовно, а да не говорим за социалните мрежи. Живеем в 21. век, но висшето ни образование сякаш се е спряло в 20ти век. А за теб колко високо е висшето образование в България?
1 Comment
Read More
Back to Blog
Всички имаме истории, които бихме искали да разкажем, истории, които може би имат потенциала да променят живота на някого или пък, кой знае, навярно дори светa! Може би сме преживели нещо или сме срещнали някого, който ни е вдъхновил, който, така да се каже, ни е “върнал вярата в хората”, който искаме да покажем на всички, човек, за когото сме убедени, че е добър ролеви модел за останалите хора, ала в същото време човек, за когото големите медии никога не са разказвали и навярно никога няма да разкажат. Разбира се, в живота не всичко е цветя и рози и понякога се случва така че ставаме свидетели на нещо, от което сме меко казано разочаровани. Нещо, от което искаме да крещим, да плачем, да се ядосваме, нещо, което е аморално и неправилно спрямо обществото… нещо, което знаем, че медиите няма да отразят. Затова искаме да го отразим ние. Искаме да покажем този човек или това събитие, които са ни огорчили, да се възпротиим, да покажем, че няма да мълчим срещу неправдите! И докато това е наистина страхотно, понякога може би се случва така, че нямаме платформа, в която да го кажем. Няма кой да ни чуе, няма кой да сподели това, което сме казали, няма кой да ни послуша. И докато си мислим как ще покажем този човек, чиято история може да промении нечий живот, а за медиите е незначителна, или този човек, който върши неща, с които ние не сме съгласни, след като се намеси нашия “разсъдък” (а той сякаш се меси навсякъде и винаги с най-неправилните разсъждения) ние вече започваме да разсъждаваме “трезво” и сигурно си казваме “Добре де, но аз не съм журналист! Аз нямам уменията на журналист, нямам образованието, не съм квалифициран…” И тук се намества гражданската журналистика. Какво обаче е “гражданска журналистика”? В България все още не много хора знаят за този термин, затова ще си позволя да го обясня с помощта на един цитат от американската журналистка Кортни Радш, която описва термина "като алтернативна и активистка форма на новини. Събиране и докладване, функциониращо извън масовите медийни институции, често като отговор на пропуски в професионалната журналистическа област, което използва подобни журналистически практики, но е задвижвано от различни цели и идеали и разчита на алтернативни източници на легитимност отколкото традиционната или масовата журналистика.” С по-прости думи, всеки човек може да бъде създател и разпространител на новини, без да има журналистическо образование. Разбира се, на много хора това може да им се струва като нещо ненужно, дори и опасно, ако нечии интереси се замесят с материалите, които са достъпни за всички ни. И нима наистина това е реално съществуващ риск, то тогава това не би било гражданска журналистика, тъй като тя се бори именно с този проблем, станал сякаш навик на по-масовите ни новинарски източници. История. В САЩ, идеята за гражданската журналистика навлиза края на миналия век, но опитите за интегрирането й не са особено успешни и към началото на новото хилядолетие, терминът сякаш съвсем замира. Въпреки това обаче, с помощта на новите технологии, гражданската журналистика оживява и в момента може да се каже, че е в разцвета си. За основоположник на гражданската журналистика се счита производителят на дрехи Ейбрахам Запрудер, който заснема със съвсем обикновена камера убийството на Джон Ф. Кенеди. Записът му и досега се счита за най-пълното видео на убийството на президента, по-пълно дори и от тези на масовите медии по онова време. След него, има още една огромна вълна от граждански журналисти и блогъри, които изказват своите мнения по различни въпроси, както и показват недоволството си по всякакви теми - от ежедневни събития та чак до различни политически решения. Един от тези журналисти е Уейл Абас - арабин, роден през 1974 г., който заснема няколко видеа, в които представители на органите на реда в Египет пребиват жени. Мъжът ги качва в своя блог си Misr Digital (Egyptian Awareness) и именно тази негова намеса довежда до затварянето на тези полицаи в затвора. Въпреки геройството му обаче, върху Абас бива оказван натиск от страна на правителството на Египет (бил е арестуван няколко пъти), както и краткосрочното закриване на някoи от акаунтите му в социалните медии, включително YouTube и Facebook. (оттогава тези профили са възстановени ) Примери за гражданска журналистика в България
У нас също има множество примери за гражданска журналистика, въпреки че това название все още да не е съвсем навлезнало. Един съвсем скорошен пример, който буквално взриви социалните медии и българските им потребители, е видеоклипът с насилие над ЛГБТИ младежите в Пловдив. И наистина, макар може би на пръв поглед да не можем да наречем това кратко видео “журналистика”, то извършва две изключително важни задачи - първо, то разказва история и второ - изказва позиция. Именно защото това клипче, както и снимките на пострадалите младежи, достигнаха до толкова много потребители в социалните медии, те станаха толкова нашумяла тема и стигнаха до “истинските” медии. За сравнение, ако никой не бе записал това клипче, най-вероятно тази история в Пловдив щеше да достигне от уста на уста до някаква бройка хора, но те едва ли щяха да бъдат такова мнозинство и едва ли проблемът щеше да достигне до големите телевизии, за да е информирано цялото българско население за тях. Всъщност примери за гражданска журналистика има навсякъде около нас и всеки ден се добавят нови такива, основно в социалните медии като Facebook и Instagram, но освен тях има и някои по-официални медии като uspelite.bg, sCool Media и, разбира се, speechange! :) Как мога да стана граждански журналист? Може би “граждански журналист” звучи много формално. Истината е, че за да се наречете “граждански журналист” е достатъчно, когато видите нещо, което ви дразни или ви харесва, да извадите телефона си, да снимате или да напишете (или и двете) и да го публикувате във Facebook или Instagram или някоя друга медия. Наистина, това е напълно достатъчно и, въпреки че едва ли ще станете много известни чрез постовете си, ще направите нещо, което една голяма част от обществото ни все още не прави - ще споделите история, която по една или друга причина е важна за вас. Защото всяка история, независимо колко привидно незначителна, е интересна и заслужава да бъде разказана! А действително има много хора, които, макар да не виждате, със сигурност ще докоснете чрез историята си! Една международна платформа, към която можете да допринесете с вашите знания и истории е Global Voices. Global Voices е уеб сайт за новини от различни държави, които рядко намират пътя си към така наречените “големи” медии. Едно изискване там обаче е да знаете английски, както и да имате някакъв опит с писането на блогове или подобни публикации. В България пък, съществува рубриката на БТВ “Аз, репортерът”, където всеки може да споделя снимки или видео клипове на различни неща, които го вълнуват. А, местата, за които не се изисква нищо друго освен качествена история, както споменах, са Facebook и Instagram. Затова не се притеснявайте да говорите за нещата, които ви вълнуват и повярвайте ни - има кой да ви чуе!
Back to Blog
На 15 септември тази година, с маски и дезинфектанти, учениците в България
прекрачиха прага на училище, знаейки че тази година ще бъде малко по-различна. Извънредната епидемична обстановка навлезе и в класните стаи. Деца, родители и учители трябваше да се научат да живеят и работят ръка до ръка със спазването на мерките. Всички, от сферата на образованието, се изправиха пред Корона вируса с ясната цел, че училище ще има и то ще е присъствено. За училище, вируса и мотивацията, ви срещаме с Георги Тонев. Работел като журналист в Телевизия Стара Загораи като кореспондент в областта на спорта и на някои от националните телевизии, сега той е учител по руски език в Средно училище „Максим Горки“ в гр. Стара Загора. Любител на спорта, хубавите филми и книгите, г-н Тонев споделя своето мнение и личен в опит в едно интервю за настоящата учебна година, мнението на ученциите за COVID-19, дистанционното обучение и мотивацията в училище. Какво мислите за настоящата учебна година? Ще бъде ли като изминалите, или ще бъде много по-различна от това, което е било до момента? Със сигурност е доста по-различна, но не само учебната година. Може би ни предстоят и различни години, които ще променят досегашните ни житейски навици, заради пандемията от COVID-19 и психозата около нея. По-различна и като мерки, налагани в училище. Надявам се, че няма да излезем в дистанционна форма на обучение, както в края на миналата учебна година, защото, като учител смятам, че освен образователна училището има и важна възпитателна функция. Училището трябва да бъде място, където не просто децата натрупват сбор от информация, а да успеят да формират ценности, нагласи на поведение и умения, които ще им помогнат за по-лесна бъдеща социализация в обществото. Така че възпитателната функция на училището не трябва да се пренебрегва, въпреки че се. В последните години има тенденция да се говори все повече за това. Дори и сегашният министър на образованието коментира възможността да се въведе и оценка за поведение, нещо, което е имало преди 30 години. Аз съм “за” да се въведе такава оценка, за да може децата да имат стимул да проявяват повече уважение към институцията училище, към своите учители и съученици. Какво е мнението на учениците относно ситуацията? Още ли идват в училище с желание или има страх и притеснение във връзка с мерките, свързани с COVID- 19? Аз, като класен ръководител на ученици в 7 клас, трябваше в неформални разговори да разбера какво мислят родителите за тази ситуация, защото мнението на децата в такава възраст се формира и от мнението на родителите. Една част от родителите са притеснени, а друга игнорират опасността. Трябва да се намери баланс между спазването на всички задължителни мерки и това да не стресираме децата излишно. На този етап аз не виждам притеснение сред децата. До колкото е възможно се опитваме да спазваме мерките, що се отнася до носенето на маски. Ако говорим за пълна изолация между учениците в различните класове, то това е почти невъзможно. Няма как да кажеш на едно дете “ти в шести клас бе приятел с някого от съседен клас, а сега изведнъж няма да си общуваш с него, защото има вирус, от който може да се разболееш”. Специално това, което аз казах на децата от моя клас, беше, ако общуват с деца от другите класове, да не го правят в коридорите и затворените помещения на училището, а на двора. Преди малко говорихте за дистанционното обучение. До колкото разбрах вашето мнение е, основната функция на училището се е загубила по време на месеците, в които учихме дистанционно. По-скоро Вие смятате, че то е било неуспешно, отколкото успешно? Дистанционното обучение, също има свои предимства. Ако едно дете боледува, дистанционното обучение му дава възможност да не се изключва от самия образователен процес. Знаем, ако един ученик боледува единственото нещо, което прави е да звъни на най-добрия си приятел от класа, за да разбере горе-долу какви уроци се взимат и да пише евентуално домашни. В този период той не може да бъде изпитван, изостава с ритмичността на оценяване. Така че, в това отношение дистанционното обучение си има плюсове, но е много специфично и не може да се правят обобщения. Всеки отделен предмет е коренно различен. Например, като преподавател по чужд език, има някои упражнения, за които дистанционната форма на обучение е плюс. Упражнения като слушане с разбиране по-лесно се правят в дистанционна форма отколкото в класната стая. В училище заради по-шумната среда може някое дете да не чуе всичко от аудиозаписа или учителят, който прочита текста, а когато си е вкъщи с тонколоните или със слушалките, има предимство. Концентрацията на учениците е на по-добро ниво, именно заради това, че няма страничен шум и дефакто ти си сам и можеш да се съсредоточиш. Но загубата на социалната функция, на възпитателната функция е много голяма. Всъщност изобщо няма как да се осъществява такава функция. Все пак училището трябва да бъде място, на което децата да общуват помежду си, да обменят идеи, да разказват за своите хобита и интереси. Здравословно е децата да ходят на училище, защото здравето не е само физическо, а е и психическо. Стоейки цял ден пред компютъра учениците рискуват наистина да нарушат и психическото си здраве. В днешно време сякаш учениците ходят с много по-малко желание на училище. На какво се дължи това според Вас? Причините са много. Говорим за България, разбира се, защото има страни, в които учениците ходят с много голямо желание на училище. Тук отново може би трябва да разделим децата и на различните етапи на обучение. Според мен децата в начален и прогимназиален етап в по-голямата си част ходят с желание на училище, защото те имат много приятели и съученици и от другите класове. Всъщност много деца идват на училище с желание и заради възможността да си общуват с останалите деца. По-важно е може би да си зададем въпроса, защо голяма част от учениците в гимназиален етап смятат, че това е губене на време, че ходенето на училище няма да има никакъв принос в реализацията им. Водил съм такива откровени разговори с учениците, те имат своите аргументи, които ние възрастните, за съжаление, не винаги може да оборим. Тяхната теза, че образованието не е от такова значение се защитава с реални примери в нашата държава. Децата ми изброиха много имена на финансово успели българи, които не са прочели и една книга през живота си. В България няма сериозно диференциране на заплащането между квалифициран и неквалифициран труд и децата виждат това. Така че разликата между един висшист, като заплащане и един човек, който няма висше образование, е почти минимална, а в някои случаи е и в полза на неквалифицирания труд. Така че, когато започне да се цени, като заплащане квалифицираният труд и децата ще започнат да се отнасят по-отговорно към собственото си образование. Има държави, в които разликата между квалифицирания и неквалифицирания труд, е не 100-200 лева, както в България, а е в пъти. От там донякъде идва и тази незаинтересованост от учениците, защото не смятат, че усилията, които биха положили в училище, ще им помогнат за по-добра реализация. Всъщност много малка част от учениците вярват, че училището има способността да развие техния потенциал. Може би това е и друга основана причина за това, че учениците не намират голям смисъл от образованието си? Процесът е двупосочен. Няма как да развиеш потенциала на някого, ако той самият не го иска, това е първото. Тук, разбира се, много зависи и от таланта на самия учител, дали ще подбере правилните падагогически похвати, ще намери ли общ език с децата. Има го този момент, че училището не винаги успява да открие конкретния талант на даден ученик. В световната история има толкова много примери, в които в последствие гениални художници и музиканти, не са били оценени в училище. Един Марк Шагал е имал тройка по изобразително изкуство, като ученик във Витебск (Беларус), а сега неговите картини струват милиони и е един от най-известните художници в света. Най- лесно е да намериш извинение, като обвиниш учителя си в неправилна преценка, съучениците си, че са ти пречили по време на контролна работа или да хвърлиш вината в непонятния и неинтересен учебник. В живота ще успеят тези, които се справят с трудностите въпреки обстоятелствата. |