Автори
All
По месеци
April 2021
Всеки ден над 250 човека четат статиите ни. Благодарим Ви, че сте част от промяната и ни подкрепяте!
Можете да дарите тук |
Back to Blog
За миналото и времеубежищата26/2/2021 Годината, която измина, беше тежка, трудна, отнемаща животи, ограбваща най-ценното. Но на един човек тя даде спомени, даде смисъл и съдържание на едно избледняло минало. Даде живот на миналото и на настоящето. Може ли миналото да даде живот? А има ли човек без минало? Дали пък просто не сме машини, които от време на време се повреждат?
Точно тази “повреда” ме накара да се замисля, че човек, който не познава своите близки, своите роднини, не познава и себе си. Не се чувства цял, има празнота, която трябва да бъде запълнена, иначе ще погуби притежателя си. Попаднах в безвремие, което ме въртеше в кръг, караше ме да си задавам въпроси, чиито отговори са пред мен, а аз не виждам. Може би съм като сляпата Вайша. Ту гледам в миналото, ту – в бъдещето, но никога не мога да погледна в настоящето. Да виждам нещата, които се случват сега. Тогава не си давах сметка колко всъщност е важно да знаеш откъде си тръгнал, за да знаеш къде отиваш. И изведнъж… Реших да отида до селото си, до своето минало. Там са първите ми съзнателни спомени, първите игри и приятелства. На село открих и любовта към животните. Върнах се дванадесет години назад. Спомних си всичко до най-дребния детайл. И открих спомени, които не съм предполагала, че съществуват. Видях спомените на роднините си. Докоснах се до вещи и предмети, които и те са докосвали. Почувствах се истински близка с тях. Макар че никога не съм ги виждала, както и те мен. Животът ни е разделил още преди да ни е събрал. Стана ми много мъчно, защото не ходим там често, нямаме кола, а до такива села отдавна няма превоз. Хората са се преместили в града, за да търсят по-добър живот. Това е направило и моето семейство. Сега си давам сметка, че ако баща ми не си e тръгнал, вероятността да срещне майка ми, щяла да бъде минимална. Днес селата пустеят и единственото, което носят, са спомените, пропити в стените, в мебелите, в снимките. Разказват истории, които само чакат да бъдат чути. Когато влязох в своята къща, си представих баба ми, дядо ми, лелите, чичо ми и баща ми. Как ехти детски глъч, как всички са весели - въпреки малкото пространство. Как всички се трудят в градината, как са ИСТИНСКИ ЩАСТЛИВИ. И тогава разбрах! Смисълът на всичко е в малките неща. Най-накрая открих това, което търсех. Изведнъж бледите спомени добиха цвят, форма и размери. Всичко започна да има смисъл и съдържание. И осъзнах, че винаги съм имала минало. То е стояло там и само е чакало да бъде открито. Чакало е точния момент - момента, който чакаме всички. Може би открих своето убежище и то определено не е бомбоубежище. Преоткрих себе си, заобичах минало, което нямам, хора, които не познавам. Заобичах себе си и семейството си още повече. Разбрах своя род, опознах го такъв, какъвто е. Открих място, на което домашният уют е най-важен. Открих своето времеубежище!
0 Comments
Read More
Leave a Reply. |